Антония Апостолова: Думи като „душа“ и „сърце“ май трябва да се забранят в литературата

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

Преди седмица беше представянето на впечатляващия ? дебют в прозата – книгата с разкази „Потъване в мъртво море“

Името на Антония Апостолова ми стана известно покрай преводите на израелска поезия, после покрай сайта „Литературни разговори“, в който се зачитах в интервюта и рецензии. Правеше впечатление на сериозен, внимателен човек, който търси отговори. Затова и се спрях на книгата ? с разкази „Потъване в мъртво море“, издание на „Жанет 45“. Въпреки, че e технически дебют в прозата, тази книга не е леко четиво. Навсякъде срещнах определението „разкази, обединени от темата за загубата“, но тя е много повече от това. Освен истории, в разказите на Антония има и онази равносметка, към която често се страхуваме да погледнем, и пластове, и далечна перспектива, и хоризонт. За мен обаче най- впечатляващ беше езикът: „образен, гъвкав и свеж“, казва Керана Ангелова в анотацията си към книгата, а аз добавям – като бавна, сложна мелодия, топъл и жив… език, на който читателят вярва.

Тя е родена в Бургас. „Толкова го обичам! Той е особено място, винаги е бил. Вярвам в артистичния му заряд, колкото и ирационално да е това“, казва за него. Там през далечната 1994г. излиза от печат и първата ? книга – „Солена ябълка“, поезия. Съвсем скоро, на 22.10., беше премиерата на „Потъване в мъртво море“. Между двете книги Антония е работила в множество медии, била е журналист и новинар, превеждала е стихове от иврит, посещавала е Творческа академия „Заешка дупка“, живяла е в София и в Холандия, пътувала е, писала е рецензии за нови книги, обичала е сина си, смяла се е, говорила е с голяма част от водещите светила в родната литература, търсила е, намирала е, губила е…

Резултат с изображение за потъване в мъртво море книга

Обожава да я разпитват. „Опасявам се единствено дали ще съм способна да отговоря на всичко, но във всеки случай нямам никакви задръжки да го направя“, пояснява Антония. Какъв човек е? – „Чуплив, но издръжлив. Деликатен, но непревзет. Срамежлив и несигурен, но понякога странно дързък. Съмняващ се“. А какъв автор? – „Хладно чувствен и дистанцирано плътен“.

Питам, до колко са истински историите в книгата? „Изобщо не държа на достоверността в литературата, тъй като това би я направила твърде скучна и предвидима. И въпреки това, като при всеки прозаичен дебют, мисля, че има много от мен в тази книга – и като герои, и като сюжети, и като начин на виждане на света“. Предназначени са за всички, защото сюжетите са съвсем реални и могат да се случат на всеки. Но все пак, Антония предполага, че може би читателят на малко по-зряла възраст би ги възприел една идея по-сполучливо, би се идентифицирал по-успешно с тях.

Питам за онова, което неизменно носи със себе си, а отговорът не ме изненадва: „Езикът! Той е единственото, което за мен означава смислен, несбъркан, истински патриотизъм. Единствената ми национална принадлежност. Всеки ден чета, пиша и общувам на български и това е моята топла връзка с родината. Онова, заради което си тръгнах и искам да забравя, е просто и същевременно фундаментално: мръсния въздух, тежкото състояние на здравеопазването и образованието, неспособността да се достигне стабилна критична маса за каквато и да било промяна, която да катурне мафията, корупцията, но и собствените дефицити в народопсихологията ни. И въпреки всичко, това тук ми липсва, защото носталгията, както и любовта, не е по заслуги, не е рационална“.

Резултат с изображение за потъване в мъртво море книга

Питам за стиховете, защото знам, че Антония е от онези поети, които винаги ще носят някъде в себе си стихове. „Страхувам се, че връщането ми към поезията никога няма да се случи. Мисълта ми обаче продължава да тече концентрирано, тежко, усукано и образно, както е типично за поезията, която концентрира много смисъл в подбрани думи. И това ще продължава едновременно да ми пречи в писането на проза, но и да ми помага да поддържам интересен, пълен с тропи и подтекст език. Надявам се единствено да уцеля баланса.“

В своите интервюта Антония е избрала да задава едни и същи въпроси на различни писатели и поети, които са я впечатлили с произведенията си, а един от въпросите винаги е: „Как не трябва да се пише?“. Затова питам, дали е намерила за себе си отговора? Тя отговаря изчерпателно, защото явно е разбрала отговора: „Клиширано. Най-малкото препоръчвам силно работата със синонимен речник. Не бива да се пише с готови формули, изкарани като от учебник по творческо писане – да, те работят, но ако искаш да създадеш собствен глас, трябва да можеш да изкараш най-малкото неочаквани словосъчетания и конструкции. Не бива да се пише приповдигнато и да се флиртува със сантиментални всеизвестни мъдрости, които уж докосват всяка душа. Изобщо думи като „душа“ и „сърце“ май трябва да се забранят в литературата. Не бива да се пише и бързо, а текстът трябва да се подлага на множество внимателни редакции“.

Какво би казала за „Потъване в мъртво море“ от позицията на рецензент на книги, на човек, който чете постоянно и води разговори с едни от най- бележитите ни автори?

„Че това е един опит за литературно обговаряне на граничните човешки състояния и преживявания – такива, в които всеки „потъва“ рано или късно в живота си. Един опит да бъде погледнато към всевъзможните форми на загубата от различни ракурси, но винаги в контекста на някаква човешка двойка, нейният най-чувствителен измерител. Че книгата е опит за реконструкция на личната памет, дори и чрез инструментите на въображението. Че към героите си авторът подхожда отстранено, безпристрастно, неосъдително, почти научно, като през увеличително стъкло, което фиксира тяхното опомняне и осъзнаване. Че в книгата няма излишни сантименти, няма разтърсващи драми, а към сюжетите се отваря прозорче едва след като бурята на събитията е отминала (или още не е настъпила). Че въпреки тежките си теми, книгата не е тежка, потискаща или сриваща, а е стоплена от сиянието, което прозира през пукнатините.“

И понеже книгата е като дете – създаваш я и я пускаш да върви по своя път, за да срещне своите читатели, приятели, врагове и критици, задавам последния си въпрос: Какво очаква Антония Апостолова от своята книга?

„Очаквам да достигне до може би не толкова много, но смислени читатели. Но най-вече очаквам един ден моето момче да я прочете и да ме види по начин, по който никога не е мислил за мен. Да види, че умея да изричам неща, които е смятал за табу в разговорите ни. Че съм се вълнувала не по-малко от него. Че съм не просто родител, но и жена, способна да се въплъти в толкова много герои, сред които е и самият той“.

Диана Юсколова

ARTday.bg

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Реставратори разкриха оригиналния колорит на старинни икони, пазени в поморийски храм

Екип от реставратори продължава работата си по ценните икони, които се съхраняват в църквата “Преображение Господне“ в Поморие. Храмът, които е сред най-старите по...

Неестествено е да си отиват жени, станали жертва на нечии ярост и гняв

На 25 ноември отбелязваме Деня за премахване на различните видове насилие, упражнявано върху жени. Инициативата е на ООН, а датата става важна част от...

Ден на Свети Климент Охридски, първоучител на българския народ

На 25 ноември Българската православна църква отдава почит на Свети Климент, архиепископ Охридски, първоучител на българския народ. Знае се, че Свети Климент Охридски е роден...

Стихотворение от Станка Пенчева: Как не искаме да сме същите…

*** Какъв едновремешен сняг вали - бавен и благ, простодушен. Прегазват го настървено коли, комините бързат да го опушат, снегорините - да го пометат. А той си пада унесено, не подбира ни...

Спиноза: На човек, който се срамува, е присъщо желанието да живее честно

По мнението на видния британски философ от наше време Бертранд Ръсел, идеите във философията на Спиноза трябва да бъдат използвани, за да можем чрез...