Премиерата е на 9 юни в Националната библиотека
Винаги е удоволствие да четеш стиховете на Калин Донков. Той е от онези поети, вечните, дето препрочиташ отново и отново, защото ти отваря не само очите, но и душата. Неговият свят и омагьосва, и те изпълва с надежда. Напомня, че за да го има сладкото, трябва да си опитал горчивото. Свят, в който потъваме, за да излезе от нас добротата на повърхността.
На 9 юни от 18.30 ч. в Народната библиотека „Кирил и Методий” издателство „Жанет 45” ще представи новата книга на Калин Донков „Никой на прага”. Сборникът съдържа избрани и най-нови стихотворения на поета. Рисунките в него са създадени от Светлин Русев по мотиви от лириката на автора и се представят за първи път. Ще говори Бойко Ламбовски. Поканват се читатели и любители на поезията.
Калин Донков е роден в с. Беглеж през 1941 г. Израства в Плевен и още в училищна възраст показва умения и като журналист. В поезията си не се придържа към установена рамка. „Имам и бели стихове, имам съвсем кратки стихотворения, но всяко стихотворение си идва с формата, с размера, със звука“, казва Донков и добавя: „Аз обикновено му се доверявам. Каквото ми носи, това приемам“.
Калин Донков е един от най-превежданите съвременни български поети. Сред стихосбирките му са „Внезапна възраст“, „Очевидец на съдбата“, „Елегии и тържества“, „Ето я нощта“. Освен поезия той пише проза и публицистика, като е работил в БНТ, БНР, сп. „Септември“, в. „Континент“ и други.
Носител е на наградата „Орфеев венец“ за 2016 г., Яворовата награда през 2013 г. и други. Миналата година поетът стана носител и на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за цялостно творчество.
Представяме ви четири стихотворения от най-новата книга на Калин Донков – „Никой на прага“:
ОПТИКА
Ако поетът счупи очилата си,
той вече няма нови да си купи.
Поетите са бедни в наше време.
Добре, че няма да брои, да смята,
игла да вдява, гвоздей да забива.
Той има само стихове да пише
и някак с тази работа се справя.
Ако поръчваш стихове за вкъщи,
не му купувай очила, любима.
Налей му вино в чаша тънкостенна.
Пробутай му любов. Накарай го да страда.
Сълзите на поета са контактни лещи
и думите през тях се виждат истински,
прекрасни, смъртоносни…
ОТВЪД СВЕЩТА
Една топола сребърна плющя
над къщата в горчив бръшлян обвита.
А в къщата бе мрак и със свещта
до съмване се гледахме в очите.
В бездънната световна пустота
задавено скриптяха ветровете.
Свещта? Видях какво я сполетя:
тя моето мълчание прочете.
И сгърчена под пламъка си тих,
посред освирепялата природа,
това, което сам не й открих,
в сърцето ужасено я прободе.
Самоуби се в огнени сълзи,
унищожи се зрелищно и грубо.
Не мъката ми тъмна я срази –
студената ви мерзост я погуби.
Завръщам се с подпалени коси.
Уви! Векът на прошката изтече!
И питам: кой от мен ще ви спаси
когато и свещта я няма вече?
УСПЕХ
С чаршаф покриват минувача, ударен смъртно от тролея.
Градът изтръпнал се надвесва, вдървено, непохватно.
Успях да остарея, Господи! Успях да остарея!
Но правилата ти не смогнах да отгатна.
Любов и гняв се разминават, настъпват се, изчезват.
Усещам лактите им остри отляво и отдясно.
Успях да остарея, Господи! Но питам най-любезно:
защо не ме остави да порасна?
Сега е край, сега е късно. Магнитът на финала
страхотна музика излъчва, сияние страхотно.
Успях да остарея, Господи! Не ставам за похвала:
бях просто лекомислен доживотно.
Светът не ме озадачава. Той благославя и отнема.
Съвсем накрая осъзнах двусмислената му направа.
Успях да остарея, Господи! Но дай ми малко време –
каквото съм научил да забравя.
НИКОЙ НА ПРАГА
Онзи век си замина!
Без да каже кому ни оставя…
А животът объркан своя шанс и до днес не отгатна.
Проветрете нощта! Изключете фалшивите славеи!
Тишината лекува. (Безплатно.)
Тишината остава.
Тя безгрижно развъжда надежди.
Милостиво обвива любовните пакости смешни.
На съдбата във книгата нищо не пише, изглежда.
Или – пише погрешно.
Просто – никой на прага!
От отвъдното вее прохлада.
Битието по навик в нас банално се впива.
А поезията? Поезията е като шоколада:
когато е истинска, е горчива…
ARTday.bg
