Цветан Стоянов се ражда през 1930 година в София. Наричат го единственият европеец за времето си сред интелектуалните среди. Превежда стиховете на Емили Дикинсън, без повечето поети и писатели у нас да са чували за нея до този момент. Това разказва и покойният вече Йордан Василев, съпруг на Блага Димитрова, един от най-близките приятели на Цветанов.
„Неговите творби са своеобразна симбиоза между белетристика, философия, история, публицистика, литературна критика и са необикновено богатство от хрумвания, познания, съпоставки, защото той имаше широка култура. Тези думи са слаби за неговата неизчерпаема информираност“ – казва още Василев.
Трудът на писателя е неизчерпаем, но не можем да не споменем по-значимата част от него: Започва с „Гъливер при великаните“ от Дж. Суифт (1957), Шели (1959), „Студеният дом“ от Дикенс (1959), след това се появяват: „Преданият приятел“ от О. Уайлд (1961), „Тортила Флет“ (1961) и „Зимата на нашето недоволство“ (1963) от Дж. Стайнбек, „Момчето от Джорджия“ от Ъ. Колдуел (1961), „Сияйна зора“ от Дж. Лондон (1962), Расул Гамзатов (1963, съвместно с Блага), „Път към висшето общество“ от Дж. Брейн (1964), „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли (1965), Олга Бергхолц (1965, съвместно с Багряна и Първан Стефанов), Уитман (1965), „Книга за джунглата“ от Р. Киплинг (1967), Байрон (1968), Емили Дикинсън (1971), драми от Шекспир, Б. Шоу и др.
Цветан Стоянов напуска нашия свят на 3 юли през 1971 година.
Другите за него:
„Той е може би единственият истински европеец в интелектуална София”. – Георги Марков – писател, 1971
„Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството — в едно от своите медицински превъплъщения — го убиха“. – Константин Павлов – поет, 1971.
„В нашата литература, критика и естетика Цветан Стоянов въведе като тема, но съвсем осмислено, съзнателно един от най-актуалните проблеми на съвременната цивилизация – проблема за отчуждението на личността, за отчужденото човешко съзнание. До него тази тема не че не присъстваше в произведения на най-големите ни класици – още от Захари Стоянов, Вазов, Михайловски насам, да не говорим за символистите и за писателите след тях до наши дни. Но ако до 60-те години темата за алиенацията и борбата на човека за преодоляването й, изразвяващите ги идеи и мотиви беше интуитивно предчувствие, то именно от Цветан Стоянов започва трескавата разработка на целия комплекс от проблематиката на отчуждението, тъй характерен за постиженията на човешкия дух въобще особено през настоящото столетие. Цветан Стоянов се зае целенасочено да осмисли на българска почва обхвата от ценности на изкуството и по-точно на литературата, свързан с този проблем. Той видя развитието на литературата и макар и не в същата мяра – на философията, естетиката и критиката, – в европейски мащаб, а амбицията му беше да изследва световната литература, да обгърне най-големите произведения, най-същественото от творческите постижения на човека от първото, по негово мнение, произведение на буржоазната цивилизация – “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо – до последните, днешни търсения на човека на изкуството, и то все във връзка с фундаменталната тема на живота му – отчуждението.“ – „Кратко за Цветан Стоянов“, Савчо Савчев – редактор, 1985.
„След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.“ – „Културата като общение“, Тончо Жечев, предговор към Цветан Стоянов, “Съчинения в два тома”, 1988.
Представяме ви откъс от есето „За хубавите разговори“ на Цветан Стоянов:
| Хубавите разговори са част от всички велики дела. Те са и техни предтечи, и техни спътници, и техни потомци, макар че историята почти никога не ги споменава. Но ако някой би могъл да се вслуша в хилядогласния им шепот, да проследи тънките и безкрайно преплетени нишки, които се събират в тях и изхождат от тях, той би разбрал много по-добре от другите подбудите, същината и развоя на големите събития. Той би видял, че в тези безпретенциозни и дребни в мащаба на цялото творения на най-неизвестни и иначе нетворчески личности, в това изкуство на обикновените до голяма степен се оглежда и едновременно се създава – непреднамерено, без съзнание за крайните последици, но винаги с определена насока и с усет за темпото на епохата – неизбежната съдба на общността. Защото разговорите винаги вървят неразлъчно от постъпките – и чрез тяхното взаимопроникване милионите разговарящи, чиито думи и изрази се отнасят на пръв поглед до техните отделни съществования, чертаят и контурите на необятните исторически платна.
Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. Много неща обуславят едно творческо зачеване – било то материално или духовно – и трудно може да се отдели измежду тях причината на причините, – но все пак не на последно място са случаите, когато зародишът се е оплодил в трепета на някое предишно общение с близък човек, с приятел, със съмишленик, в топлината на минали срещи и разговори, заглъхнали вече пред входа на паметта, но дълбоко навътре в коридорите й, все още звънтящи като ехо. И постройките, понесли вековна красота на плещите си, и изобретенията, които съчетават логиката и хрумването в такъв съюз, че изглеждат на простия разум абсурдни, и безгрижните песни, и вечните книги, и вдъхновените речи, и могъщите учения – крият в дъното си отпечатъците на хубавите разговори. И даже нещо повече – ако разширим понятието, ако го вземем вече в преносния му смисъл, ние можем спокойно да кажем, че всъщност те, най-великите създания на човека, са хубави разговори, тъй като творците им са искали чрез тях красноречиво да говорят на стотици хиляди събеседници, на цели народи – че в тях, възхитено от близостта и съзвучието си, беседва цялото човечество. Добре е, че има хубави разговори. Те откриват една голяма и светла истина: че хората се търсят не само поради необходимост или интерес, но защото сърцевината на природата им ги кара да жадуват за близост. Из „За хубавите разговори“, Цветан Стоянов, 1959 г. *** От какво се прави ливада? Eмили Дикинсън – превод: Цветан Соянов |
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
