Станка Пенчева е родена на 9 юли 1929 г. в гр. Сливен. Тя е трето дете в семейството. Баща ѝ е земеделец, майката – домакиня. В родния си град завършва средното си образование. Тук, в детския вестник “Изгрев”, са отпечатани за пръв път нейни стихотворения (1941-1942 г.), а в централния печат – през 1946-47 г.
В Софийския университет “Св. Климент Охридски” завършва руска филология (1952), свързва се младежките литературни среди. Започва работа в литературната редакция на Националното Радио (1951-1955), излиза първата ѝ стихосбирка “Пълнолетие” (1952), приета е в Съюза на българските писатели. Две години (1956-1958) живее със семейството си в Русе, кореспондент е на в. “Народна култура”.
Работи още в литературното списание “Септември” (1959-1975) и в сп. “Отечество” (1975-1986). Публикува, освен поезия, публицистика и преводи, главно на руски език. Членува в съюзите на журналистите и преводачите. Пътува много из страната, среща се с почитатели на поезията в почти всички наши градове, изнася и самостоятелни авторски рецитали.
Станка Пенчева е автор на 27 стихосбирки, 3 книги с публицистика, една – с автобиографична проза, повест за деца. Отделни нейни творби са превеждани на руски, румънски, белоруски, английски, арабски, португалски, полски, шведски, хинди, испански, турски, френски, латвийски, украйнски, полски, чешки, словашки, сърбохърватски и др. Има стихосбирки на грузински език.
Носител е на многобройни награди: на Съюза на българските писатели: за поезия (1970 и 2002); на националните “Добри Чинтулов” (1996), “П.К. Яворов” (2000), “Иван Николов” (2007), на Златен ланец на в. “Труд” (2003). Носител е и на орден “Св. Св. Кирил и Методий” I степен (1974).
Припомняме си три стихотворения на голямата поетеса:
Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
подир други пръстени,
устни, постели –
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени –
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени –
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане –
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.
НЕ МОЖАХ ДА БЪДА…
Не можах дa бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.
Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта, затоплена шума
и укротена, и намилвана,
до теб ще лежа безшумно.
Няма да има пролетни мълнии
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и със нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.
НЕЖНОСТ
Додето сме млади, додето сме хубави,
обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
ушите ни слушат мили лъжи –
и ний разцъфтяваме като горди кринове,
къпани от ласкави дъждове,
галени от ветрове копринени,
блеснали в лъч мигновен…
Но когато очите ми избелеят
и по ръцете избият кафяви петна,
когато косата ми със снега се слее
и стана просто стара жена –
от всички, които са ме любили,
край мен ще остане само един:
и за него аз ще съм винаги хубава,
неотделима, както преди.
Той ще милва ръката ми, стара и грозна,
ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
с когото ще се състаря.
Станка Пенчева
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
