„Борис Христов е с благи очи, макар погледът му да изглежда строг. В тях виждаш мъдростта, която животът неотменно трупа с годините. Виждаш обаче и тайните, които още не е разкрил в стихотворение. Защото Борис Христов добре владее и силата на мълчанието.
Поетът се ражда на днешния ден, 14 август, през 1945 година в село Крапец, Пернишко. Работи като учител, журналист и сценарист. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски” през 2000 година. Автор е на стихове, сценарии за игрални и документални филми. По-известни са неговите стихосбирки „Вечерен тромпет” (1977 г.) и „Честен кръст” (1982 г.). Д-р Любомир Канов, психиатър, политически затворник по времето на комунистическия режим и автор на белетристични книги описва по следния начин смисъла в поезията на Борис Христов: „При него всеки стих е закована сълза, нищо не може да бъде дописано или премахнато, защото неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише. И затова не могат да бъдат сравнявани с други – те са породени единствено от искреността в сърцето на поета”.
Имам две лични срещи с него. Първата се състоя през далечната 1993 година. Пътьом, дойде в адвокатската кантора, където започнах кариерата си на юрист. Чрез служителка в офиса (негов приятел) беше прочел няколко мои стихотворения. Изкачи пет етажа пеша в кооперацията на ул. „Алабин“, сградата нямаше асансьор. Боледуваше от грип, едва дишаше. „Писането е късане на черва“, каза ми тогава той. Помня го и до днес, защото е истина. Истините се помнят винаги.
За втори път го видях в къщата му в с. Лещен през 2012 година. Тогава му подарих първата си книга (почти 20 години след запознанството ни), отново го гледах в очите и малкото думи, които разменихме, за мен останаха по-важни от прочетените в любима книга. Добри очи. Те също се помнят винаги от мен.“ – Добромир Банев
Да си припомним три стихотворения на Борис Христов от стихосбирката „Вечерен тромпет“:
КОНЧЕ МОЕ
Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.
Летеше твоят шал – препускаше душата
и подир тебе аз – едно сърце двуного…
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.
Но вятърът отново рог надува –
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег… и белия целувам –
нима ще ме оставиш, конче мое.
Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам – да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето – сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.
Но тръгваш ти – звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
Заглавна снимка: Фейсбук, творческа страница на Борис Христов
ARTDAY.BG
