Пенчо Славейков е един от големите български интелектуалци. Творчеството му е необятно, обхващащо от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философски и индивидуалистични творби. Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява да модернизира повече от успешно българската литература. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му безспорно повлиява върху българската душевност.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в град Трявна и е най-малкото дете в семейството на видния възрожденски поет, публицист и общественик Петко Рачов Славейков. Първоначално Пенчо учи в родния си град, а след това в Стара Загора, където баща му е учител. По време на Руско-турската война преживява опожаряването на града. По-късно живее и учи в София и Пловдив. Още през ученическите години у Пенчо Славейков се заражда любовта към народното творчество. Често придружава баща си в пътуванията му из различни краища на България за събиране на народни приказки, песни, легенди и предания. През януари 1884 г. след пързаляне с кънки заспива край заледената река Марица. Измръзванията оставят тежки поражения за цял живот. През 1885 г. бъдещият поет се сближава с Алеко Константинов. Издава първата си книга с интимна лирика. В началото на 90-те години на XIX в. се раждат едни от най-ярките му поеми.
През 1892 г. Пенчо Славейков заминава да следва философия в Лайпциг, където се запознава отблизо с европейската култура. Завръща се в България през 1898 г. и е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия. Става близък помощник на д-р Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и водеща фигура в едноименния литературен кръг. През 1903 г. свързва живота си с поетесата Мара Белчева, която е негова спътница до последните му дни. През следващите години ръководи Народния театър и Народната библиотека. През юли 1911 г. е уволнен от поста директор на Народната библиотека. Обиден, заминава за чужбина. Междувременно здравословните му проблеми се засилват. Умира на 10 юни (28 май ст.ст.) 1912 г. в малкото курортно градче Брунате, близо до езерото Комо в Италия. През 1921 г. костите му са пренесени в България.
От Пенчо Славейков:
„Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.”
„Аз едно знам, едно признавам и изповядвам, че всичко, което са прави за народа без народа, не е праведно, не е законно.“
„Блазе на тия, които могат да покажат раните си за отечеството.“
„Лошо нещо е човек да се отмести от началата си, когато те са прави.“
„Несговорна дружина – не могат си почина.“
„Какъв грях е да накараш хората да се смеят? Не е грях, а добродетел, и то голяма добродетел го смятаме ний, ако с шегите си сполучим да разсмеем някого и да спечелим една душа за народа.“
„Ситият не вярва на гладния. Ама гладният вярва ли на сития?“
„Ако ти е вярна кесията, верни са ти и приятелите.“
„Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си.“
„Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!“
„Когато пишете, трябва да отбягвате предисловието и да се вглъбявате отведнъж в предмета, както добрият плувец в студената вода.“
Заглавна снимка: Паметник на Пенчо Славейков в Милано, Италия
ARTDAY.BG
