Няма как да не сте виждали живописно платно на Борис Ангелушев. Дори да не сте влизали в галерия, не е възможно да не познавате изобразеното от него „Обесване на Васил Левски” – репродукциите му от десетилетия са в учебниците на българските деца. Там е и „Аспарух разбива византийците” на именития класик. Той е създал само няколко живописни композиции, но всяка от тях е сред бисерите на изобразителното ни изкуство. Бисери са и многобройните илюстрации, които Ангелушев прави за книги, вестници и списания.
Животът му минава през различни епохи и няма как да не е белязан от политическите събития у нас и по света. Интересни моменти от житейската и творческа съдба на именития художник откриваме в статия на Калин Николов, публикувана в най-старото българско списание „Лов и риболов”.
Пътуване в дълбините на природата и човека
„Вуйчо ми Гоце, който работеше в мините по Родопите („Четири десетилетия и повече съм слизал по-дълбоко и под най-мъртвите”) и бе страстен ловец, веднъж ни показа с брат ми една от книгите за индианци с някакъв титул: пернати червенокожи, тикащи лодката си между скалите. „А ние с пушките понеже бяхме във второто кану, зад тях сме, не се виждаме… Дори простреляния глиган не се знае, че остана при нас, защото после предната лодка се обърна…” – говори вуйчо, а аз гледам и вярвам дори в невидимото пространство на рисунката…
Великият български илюстратор Борис Ангелушев, обновителят на родното книгооформление и създател на хиляди пръснати сред потоците издания илюстрации, а само на няколко, но великолепни живописни композиции (между които и до днес ненадминатите „Аспарух разбива византийците” и „Обесването на Васил Левски”), е роден на 25 октомври 1902 година в Пловдив.
Спомен на брат му Живко чрез едно запазено писмо до поетесата Невена Стефанова: „Няколко месеца преди раждането на Борис ми съобщиха, че скоро ще имам братче. Петгодишен, аз реших да подаря всички мои „каравелчета” на това братче. Измъкнах монетите от кумбарата и ги налепих на прозореца. Гостите се заглеждаха в странната изложба. В деня на раждането аз предадох сумата на акушерката баба Рада. Тя ми каза, че е намерила моето братче във водите на река Марица и ме поведе към стаята да го видя. Зърнах едно бебе, сгушено до мама. За да не вдигам шум, влизах в стаята на пръсти. Бебето не плачеше…” Ето така имаме подробностите от улица „Гимназиална”, недалеч от училището „Кирил и Методий”, в което бащата Христо Ангелушев е учител.„Къщата, обитавана години наред от арменци, беше известна като „арменската”. Нашата фамилия живееше в стая, спалня и тъмна кухня, осветявана от малък прозорец към задния двор”, продължава Живко Ангелушев. Малкият Борис расте и онова, което по-големият му брат рисува в училище, му е особено любопитно. „Братчето си обичах, но драскулките му бяха „супермодерни”, изпреварили времето. Баща ни, схващайки, че този „модернизъм” няма място в моята тетрадка, купи и на Борис такава, както и цветни моливи, и за първи път му даде урок, като му изрисува едно малко конче със седло и грива и един вълк, бягащ с глава, обърната назад. Борис започна да копира рисунките с животни и любовта към тях не го напусна през целия му живот. Той ги търсеше по площадите, при файтонджиите… Един ден изчезна. С часове го търсихме, разпитвахме. Най-после баща ни го откри пред някакъв склад за дърва – Борис, още педя човек, сред коли и биволи…“
Атмосферата на семейна взаимност, на първите четири години от образованието (естествено или случайно, но в класа на баща му) трупат впечатления в Борис, но и богат мироглед за света. През Балканската война вечер бащата преразказва хрониките от вестник „Мир” за тежките боеве при Люлебургаз. „Турците падаха със стотици, българите – с десетки…” При такива моменти майка им започва да плаче. А Борис, който седи до нея на миндера, я утешава: „Абе, мамо, това са враговете ни, дето падат със стотици, не са нашите!” А тя му отговаря: „Чедо мое, турците също имат майки – аз плача за техните майки…” Думите й оставиха дълбоки следи у нас, припомня Живко.
Познати на младия талант представили негови рисунки на Григор Василев, може би най-големия меценат и колекционер на изкуство по него време в България. Истински ценител на талантливите хора (по идея на Василев е прокаран например Законът за Студентския дом), близък на Владимир Димитров-Майстора и Никола Петров още от първите им творчески години, издател, публицист и министър… Нямало как да остане безразличен към онова, което видял. Веднага впрегнал контактите си и чрез Никола Балабанов (той пък има заслугата и опита да представи българската култура във Франция и издава вестник за България на френски език), който тогава работел в Министерство на образованието, Борис Ангелушев получава през 1923 г. стипендия и заминава в Германия. Може би е интересно като допълнение, че сред изпитите, които предварително полага в София, с отличие е оценен по математика и история на изкуството.
Художникът Иван Гавазов ми е разказвал, че преди няколко десетилетия у нас гостувал прочутият Герхард Бамес, един от най-значимите създатели на художническата анатомия за ХХ век. Професор Бамес разказал, че помнел как младият Ангелушев веднъж изобразил човешка ръка, с такова познание и синтез, че оставил в околните спомен за много силен, невероятен рисувач. В Берлин обаче художникът става част от сериозния елит на немската лява интелигенция, превръща се в един от най-изявените художници-антифашисти на Германия. Под псевдонима Бруно Фук негови рисунки се появяват в издания като „Дер Кемпер”, „Роте Фане” „Рот Фронт”, „Дер Кнюпел”, „Ди Велт ам Абенд”, а също и в най-голямото ляво политическо списание в света „Арбайте Илюстрирте Цайтунг”, което се печата на няколко езика в половинмилионен тираж. Близък на Ернст Телман и редица други първостепенни дейци на германското комунистическо движение, Ангелушев вниква в политическите процеси на Европа – по-късно ще споделя, че още оттогава хитлеризмът му се явява равен по злоба и мракобесие с противоположния му, но изравнен по ненавист към човека съветски тоталитаризъм.
През 1935 година Борис Ангелушев се завръща в България. Живописецът Георги Павлов-Павлето ми е разказвал, че веднага над неговата дейност се било простряло вниманието лично на суперполицая Никола Гешев. Разговорът им бил още при слизането му на нашата гара. Борис водел със себе си своята приятелка Герда, а и нейната майка. Гешев дал да се разбере, че винаги може да ги експулсира обратно (Павлето казваше, че прибрал и цялото му творчество с политическа насоченост тогава срещу Хитлер). С изнасянето на тези спомени преди няколко години предизвиках огромен скандал. Сигурно в очите на твърдите леви, един защитник като мен тогава на истината за художника, за неговата дистанция към примитивните способи на пропагандата и недоверието във хуманизма на „водачите на международното пролетарско движение”, бе породило скандалните противоречия и предизвикало остри публикации.
Но нали и брат му споделя за тяхната последна среща очи в очи: „Така и не се видяхме повече след 1937, когато след участието ми в Испания и френския концлагер, той дойде в Париж и ми помогна с тичане и средства да емигрирам в Щатите. После ни остана само редовната писмена връзка… Ах, Боже, как не се реших да дойда в България да се видим поне още веднъж! Изпитвах някакъв ужас от тоталитарната обстановка след преживяното от мен в СССР, преди да замина за Испания (през време на гражданската война там, Живко Ангелушев е управлявал службата по черепна хирургия на Университетската клиника в Мурсия…” За какво става дума: срещу Живко Ангелушев започва репресия от органите на ГУЛАГ и само активната молба на Борис, намерил контакт с шефа на Коминтерна Георги Димитров, го спасява от физическо малтретиране до смърт.
В САЩ кариерата на Живко Ангелушев е такава, че през 70-те години на ХХ век бе поставян измежду най-значимите новатори в медицината, основател на направлението за отрицателните ефекти на шума върху здравето.
Обесването на Васил Левски
От 1935 г., когато Борис Ангелушев се завръща в България, неговият опит и практика в редица немски издателства го поставя измежду пионерите на модерното българско книгооформление, шрифтово изкуство и илюстрацията. От този му период могат да бъдат отбелязани корицата на единствената стихосбирка на Никола Йонков Вапцаров приживе „Моторни песни” и споменатите вече живописни композиции „Аспарух преминава Дунава” (ок. 1937–1939 г.) и „Обесването на Васил Левски” (1942 г.) Художникът се явява най-авторитетният и изявен български илюстратор. Негови са оформленията и рисунките към книги като „Септември” от Гео Милев (тази поема той илюстрира и за немския ѝ превод в Германия още през 1928 г.), „Селкор” на Георги Караславов, „Среднощен конгрес” на Николай Хрелков, „Дивата гора” на Орлин Василев, „Приказки” от Ханс Кристиан Андерсен, „Чичо Томовата колиба” от Хариет Бичър Стоу, „Бай Ганьо” от Алеко Константинов, „Принцът и просякът” от Марк Твен, „Немили-недраги” от Иван Вазов и много други.
Независимо от формалното си положение на признат художник, Ангелушев не се подчинява на догматичните норми в социалистическата културна действителност. Валери Петров пише: „Но настъпиха времена, които не бяха много за смях. И които тежко се отразиха върху него. Трагичната съдба на приятеля му Жендов, линията на изкуството ни по това време го гнетяха тежко, пречеха на размаха му, обиждаха го във вярата и в убежденията му. Той не можеше да се съгласи с настъпилото замразяване на мислите и талантите, с гръмогласното невежество, с агресията на безвкусицата и академизма, с кухата монументалност…”
Това не бива да се тълкува тясно – душевността му, а и творческото му наследство говорят, че са били широко отворени към един жив социалистически (в неговия случай именно социалистически) реализъм, но пропит с естественост и красота, с опознаване на света и възвеличаване на хуманистичните стойности на историята. Не участва в политическата разправа над колегата и приятеля си Александър Жендов, напротив, опитва се да му дава работа, въпреки категоричните забрани; не прави нито една карикатура по повод разногласията между Сталин и Тито, а на края на своя живот във вестник „Поглед” изказва острото предложение, че манифестациите трябва да променят своя характер, тоест отгоре на трибуните да бъдат учители и работници, а долу партийните чиновници.
Това е периодът, в който именно с поведението си способства за закрилата и навлизането в българската илюстрация на редица по-млади художници с модерен стил на работа и индивидуалност –Александър Денков, Иван Кирков, Иван Кожухаров, Иван Гонгалов, Георги Ковачев, Радослав Маринов (РЕМЕ), Борис Димовски, Стоян Шиндаров и др. Това особено ярко се вижда в работата му над оформлението на списание „Космос”, което започва своето излизане от 1962 г., защото там големият майстор и редица негови последователи намират първите модели да поставят експериментални, пластични форми и композиции, да прокарат фантазия и да покажат, че художникът-илюстратор работи с източници, рови се в библиотеки, създава и предвижда модели и урбанистични визии.
С навлизането на научнопопулярната литература у нас, особено в 60-те години на миналия век, с развитието на родната традиция в научната фантастика и приключенската литература, за Ангелушев илюстрирането предявява нови и актуални предизвикателства. Свикнал да търси типажите си съвестно, да изучава животните, да рисува винаги подкрепен с информация за видове оръжия, архитектурни постройки, художникът прави значими постижения и в жанра на ловната илюстрация, ако си позволим така да я наречем. Фактически никой не е нарисувал ловците така богато и разнородно, подобно на енциклопедия на тяхната дейност, но и дори животните – в типични за тях и трудни за имитиране и чрез фотографии ракурси или състояния. При това умението на художника е да пресъздава сцените не просто като сглобени снимани експонати, а в най-напрегнати и естествени, отговарящи на всеки фрагмент в текста състояния.
Борис Ангелушев умира на 24 август 1966 г. в София. Творческото му наследство е огромно. Съществено място в него заемат природата и животните, битието на хората от праисторически времена до днес. Ангелушев е постигнал неговото изкуство да е в диалог с останалите изкуства за човека, най-вече словото. Може би затова той именно е българският художник, най успешно превел Вазовия патриаршески език и елинпелиновския говор в съответния рисунък.”
Източник: bolgari.net, Заглавна снимка: Заловеният Апостол, 1953-а
ARTday.bg