Закрилян и подпомаган от великите князе на своето време, Тициано Вечелио, наречен още Тициан, е един от най-великите художници, които са се раждали някога. Също както при Леонардо и Микеланджело, с неговото творчество живопистта отгръща нова страница.
Роден е в малкото селце Пиеве до Кадоре, близо до Венеция през 1488 или 1489 г. На деветгодишна възраст пристига във Венеция. Там изучава живопис, като е повлиян от творчеството на Леонардо Да Винчи и братята Джентиле и Джовани Белини. Това е било бурно време, времето на Великите географски открития (през 1492 г. Христофор Кулумб открива Америка). Тициан е рожба на своята епоха. Той е ученик на Джорджоне да Кастелфранко, дванайсет години по-възрастен от него. Учителят и ученикът изрисуват заедно през 1505 г Немския склад, реконструиран след пожар. От Джорджоне Тициан научава свободата на тонирането и техниката на маслената боя, наследство от фламандските художници. Стенописът „Юдита” разнася славата на младия художник. Пет години по-късно Джорджоне умира през голямата чумна епидемия.
По това време Венеция е била вторият по големина град на Италийския полуостров след Рим и наброявала около 105 000 жители, от които 11 654 куртизанки. Градът бил богат на църкви, дворци, манастири и най-вече на стени, тавани и зали за изрисуване. На двадесетгодишна възраст Тициан вече е утвърден художник, без учители, без наставници, дори малко арогантен според историците. Разбира се, че успехът ще му завърти главата – той е търсен дори в Рим.
Папа Лъв X го наема, наравно с утвърдени майстори като Микеланджело и Рафаел. Тогава Тициан разиграва известната сцена пред Съвета на Десетте във Венеция, като казва: ”Задръжте ме или ще си тръгна”. Той предлага да изрисува приемната зала на Великия съвет, но „не за пари, а за слава”. Фреската представлява битката при Сполето и е завършена двадесет и пет години по-късно. За съжаление през 1574 г. е унищожена при голям пожар в двореца.
Така Тициан се превръща в официален художник на Венеция. През 1530 г. се среща с Карлос V (това е годината, в която Карлос V е провъзгласен за император на Свещенната Римска Империя). Художникът и императорът се сближават и императорът не желае никой друг художник да го портретува. За всеки портрет той се отплаща по царски на Тициан – 1000 златни екю. Освен това го номинира кавалер на Еперон и му дава графска титла и рента от 200 екю. В манастира, където Тициан завършва дните си, императорът му позира за последния си портрет. Известна е случката, когато Тициан рисува императора и една четка му се изплъзва от ръката. Императорът я вдига, а художникът скромно му казва: „Ваше Величество, аз не заслужавам такава чест”. Владетелят му отвръща: „Тициан е достоен да бъде обслужван от император”. Известен е и друг епизод, в който, след пренасяне на картини на Тициан, една от тях е повредена, но императорът забранява да бъде ретуширана, казвайки: „Там където е пипала ръката на Тициан, никой друг не трябва да рисува.”
Според известния историк Лудовико Долче, не е имало кардинал или известна личност, която, пристигайки във Венеция, да не е посетила ателието на майстора и да не си е поръчала портрет при него. Посланици от различни страни редовно са носили съобщения за Тициан.
Тициан портретува най-могъщите монарси на своето време, без да се поколебае да ги изобрази правдиво, с всичките им недостатъци и отличителни черти. За самите царе е било въпрос на чест да имат портрет от великия майстор. Но неговата сила не е само в правдивостта на изображението, а в това че той успява да предаде вътрешното състояние на своите модели, да „открадне” душите им. Той не само предава верните черти на своите модели, но и тяхната психология, техните чувства прозират от платното. За него Джорджоне казва: ”Той е художник от дъното на душата си”. Но Тициан е рисувал не само великите личности на своето време. Нежност и мекота струят от дамските му портрети – на куртизанки, селянки и т.н. Той рисува еднакво гениално както великите си модели, така и никому неизвестни майка с дете, полегнала дама и т.н. Красотата на голото женско тяло за първи път в историята на изкуството се разкрива изцяло, като един триумфиращ химн на младостта и прелестта на жената (”Венера и Амур” 1555 г.). Следвайки съветите на своя учител – великия Джорджоне, той обогатява палитрата си като придава невиждани до тогава във венецианската живопис отсенки и колоратури.
Тициан е всепризнат майстор на всички живописни жанрове: религиозен, библейски, епичен, лиричен и еротичен. Изобразените от него вакханалии, Диани, Венери, нимфи и сатири са като истински!
През 1546 г, когато в римското си ателие Тициан рисува една от поредните си Данаи, двамата гения на века се срещат – Тициан на 56 години и Микеланджело – на 71. Тициан не се задържа дълго в Рим, а се връща във Венеция, откъдето по-късно заминава при любимия си приятел – германския император.
Тициан ръководи ателие, чиито ученици се наричат Тинторето, Веронезе, Якопо Басано и Ел Греко. Всички те му се възхищават и копират ненадминатата му живописна техника. „С четири удара на четка – казва един тях – той успява да предаде движеща се фигура… А накрая рисува и с пръстите си!”
По това време Венеция е в апогея си – времето на Тициан е златната епоха на Венеция.
Тициан умира на 27 август 1576 година, завещавайки ни колосално по обем, ценност и красота творчество, достойно за най-великите майстори на живописта. И до сега живопистната му техника остава ненадмината.
