Именитият немски режисьор за работата си, за интернет и младите кинематографисти
Едно от най-очакваните заглавия в миналогодишното 30-о издание на фестивала „Киномания”, бешее филмът „Кралицата на пустинята” на немския режисьор Вернер Херцог. Лентата имаше четири прожекции в кино „Люмиер”. Продукция на САЩ и Мароко, „Кралицата на пустинята” беше сред претендентите за „Златна мечка” на „Берлинале 2015”. Заснет е по истинската история на Гертруд Бел (1868-1926) – английска писателка, пътешественик, политик, шпионин, картограф и археолог, призната за основател на държави като Ирак и Йордания.
Вернер Херцог е роден на 5 септември 1942 г. в Мюнхен, Германия. Смятан е за основоположник на новото течение в немското кино (заедно с Райнер Вернер Фасбиндер, Маргарете фон Трота, Фолкер Шльондорф, Вим Вендерс и др.) Героите във филмите му са предимно хора с невъзможни мечти или странни таланти. Автор е на множество игрални и документални ленти, сред които „Агире, гневът Божи”, „Носферату вампирът”, „Лошият лейтенант – междинно пристанище Ню Орлиънс”, „Онзи, дивият и синият”, „Срещи на края на света” и др.
Предлагаме откъси от пресконференции в Германия и Русия, по време на които Вернер Херцог разказва за работата по два от последните си филми, за най-тежката зависимост на модерния човек – интернет, за режисьорските си тайни и съветите към младите кинематографисти.
В „Кралицата на пустинята” сте събрал актьорите Никол Кидман, Джеймс Франко и Робърт Патинсън. За пръв път снимате филм с толкова много холивудски звезди, как се случи?
Тази история беше неочаквана дори за мен самия. Но, честно казано, бяха ми интересни не само историята и биографиите на реално съществувалите хора, а и възможността да разкажа за душевния свят на една силна жена, която не просто следва своя път, а и увлича след себе си други хора. От друга страна, вдъхновяваща за мен беше идеята да запечатам неподражаемата красота на източните пейзажи.
Никол Кидман и Робърт Патинсън в кадър от „Кралицата на пустинята“
Коя всъщност е Кралицата на пустинята?
Казва се Гертруд Бел, но в образа й ще разпознаете Никол Кидман. В началото на ХХ век тя става известна със своите пътувания на Изток. Тя е писател, археолог, пътешественик, илюстратор на карти, но в същото време е и политически аташе на Британската империя. Ролята й за установяването на политическия ред в Близкия изток след края на Първата световна война е огромна. Във филма обаче зрителите я откриват и като жена чрез любовната й връзка с Хенри Кадоган, изпълняван от актьора Джеймс Франко… Гертруд е многостранна, изключителна личност. Изобщо не е случайно, че играе ролята на посредник между Ориента и Британската империя.
След „Кралицата на пустинята” обаче се върнахте към любимото си документално кино. Заснехте филма „Lo and Behold“ за модерното зло – интернет. Доколко вие се чувствате защитен от неговото влияние?
Човек сам прави своя избор, сам решава колко дълбоко да се потопи в интернет и във възможностите, които дава мрежата. Ако трябва да го сравня като степен на значимост, бих наредил интернет до откриването на електричеството и огъня. С глобалната мрежа настъпи фундаментална промяна в съзнанието и света и вече никой не е защитен. В САЩ, където живеят 300 милиона човека, за засечени 6 млрд. изтичания на лични данни. Някои искат да откраднат банковата ви сметка, която в днешно време е част от вашата личност. Друг се интересува от снимките, които си обменяте с най-близките ви хора. Търговските мрежи и комерсиалните компании се стремят да разберат какво предпочитате да купувате. Абсолютно очевидно е, че някой някъде вече е получил достъп да частица от вашата личност.
Аз нямам мобилен телефон. А ако имах, тайните служби вече щяха да знаят, че се намирам в хотела, в който съм отседнал сега, и дори стаята, в която съм настанен. Аз обаче нямам телефон. И не си струва да страдам от това, тъй като никой не е застрахован от изтичане на лична информация… Въпреки това интернет е уникален, могъщ инструмент, който има и своите светли страни. За тях също се разказва в новия ми документален филм. Най-важното е да разберем как да използваме възможностите, които разкрива пред нас интернет, като същевременно настроим собствените си филтри. Това е вторично стъпало в познанието за света. Интернет не ни дава жизнен опит. Ако изминете пеша разстоянието от Мадрид до Санкт Петербург например, това ще се равнява на три години университетско обучение.
Кадър от документален филм на Вернер Херцог „Lo and Behold“
Това, че не ползвате мобилен телефон, само начин за самозащита ли е?
По-скоро не ползвам мобилен телефон от чисто културни причини. Все още опознавам света не чрез мобилните приложения на джиесема. Ето простичък пример: докато работехме по филма, всеки ден момичето на моя монтажист му идваше на гости – живеят на километър и половина един от друг и пътят е пряк, но тя ползваше GPS, за да се ориентира. Ако батерията на телефона й случайно се изтощи или изчезне сигналът, тя се объркваше, нищо че поне сто пъти беше минавала по маршрута. И причината е, че винаги разчита на мобилното приложение.
Зависимост?
Да. Много от нещата във всекидневния живот са доста зависими от интернет. Разпределението на електроенергията се контролира в мрежата. Мониторинг се прави чрез интернет. Водоснабдяването в САЩ и Западна Европа също се управлява чрез глобалната мрежа. Логистиката на продуктите, с които се зареждат супермаркетите – също… Ако спре електричеството, няма да можете да направите куп неща – например да си платите заредения бензин, тъй като терминалът е свързан с интернет. На международната космическа станция, построена от американци и руснаци, има няколко модула. Ако се звъни от една точка до друга, разстоянието межди които е само 30 метра, сигналът минава през интернет.
Вие имате ли лична история по този повод?
Съпругата ми Лена преживя пълната липса на интернет заради урагана Санди в Ню Йорк. Нямаше електричество и вода. Тоест нямаше и вода в тоалетното казанче. След два дни стотици хиляди хора излязоха навън, за да търсят място, което да използват като тоалетна. Беше невъзможно да си купиш каквото и да било, да се прибереш вкъщи – няма ток и вратите просто не се отварят. Всичко това показа колко сме зависими от технологиите. Според мен вече дойде време интернет да се децентрализира. Но той се разпростира все по-нашироко, завладява все повече сфери от живота. Ето, пришиваш чип в каишката на кучето и ако избяга, веднага ще го откриеш, дори да е в най-далечна гора. А аз предпочитам кучето ми да се отзове на моето най-обикновено изсвирване с уста.
Режисьорът Вернер Херцог и съпругата му Лена Писецки в Лос Анджелис, 2009 г.
Много режисьори снимат филми заради самите себе си. Как вие гледате на зрителите, интересува ли ви какво те изпитват, когато гледат ваши творби?
Не съм съгласен, че режисьорът прави филм заради самия себе си. Аз винаги работя за зрителя. Аз съм най-вече разказвач. Споделям и радостите си, и почудата си с тези, които гледат филмите си. Понякога просто виждам нещата на хоризонта по-ясно, отколкото останалите.
Какво трябва да знаят начинаещите кинематографисти?
Не бива да се страхуват от нищо. Включително от хора, които няма да са съгласни с тях. Нека създават нещо поетично, смело да се потапят във въображаеми светове, както например аз направих, докато снимах документалния филм „Пещрата на забравените сънища” – фантазия за бели крокодили, с която пренасям зрителите в поетично пространство. Продуцентите смятат, че ако продължа да снимам филми за бели крокодили, ще ме пратят в лудница. Понякога е опасно да оставаш насаме със собственото си въображение. Но не забравяйте: всеки от нас е способен поне веднъж да пренесе кораб през планината.
Мнозина смятат, че вие сам търсите опасностите?
Но не е така. Винаги осъзнавам собствената си отговорност, не се хвърлям на сляпо в неизвестността. Заснел съм 70 филма и нито един статист, нито един каскадьор не е пострадал. Когато правех филм за вулкан, експертите ни предупредиха, че той ще изригне. И аз заявих, че сам тръгвам с камерата. Операторът все пак ме попита: „А какво ще стане, ако наистина изригне?” Казах му честно: „Ще хвръкнем във въздуха?” И той тръгна с мен. Всеки сам трябва да реши как да постъпи. Е, днес всеки може сам да снима. И това е дори безопасна. Ако има изригване, поне жертвите ще са минимални.
Заедно с оператора по време на снимки на вулкана Вануату
Как се раждат вашите сценарии?
Веднъж отидох при един приятел, той говореше по телефона с приятелката си и не ми обръщаше внимание. Аз пък взех една книга, прочетох 14 реда от нея и хукнах към къщи, за да пиша сценарий. Така става – веднага виждам филма в неговата цялост. Затова сценариите ми се раждат за около пет дни, а това е доста бързо.
А присъщо ли ви е да се съмнявате? Знаете ли какво е това творческа депресия?
Уверен съм в себе си. Не знам какво е депресия. Съветвам всички, които изпитват съмнения, да отидат пеша до Барселона. Бях на 17 години, когато отхвърлиха първия ми проект. Изпаднах в отчаяние, излязох навън, поговорих със себе си, че е добре да приема ударите на съдбата. Дълги часове прекарах в тъмнината край замръзналото езеро, а след това изхвърлих всички съмнения – реших, че ще правя това, което искам. Всички трябва да разберем, че оставяме следи по пясъка, които всеки момент вълната може да изтрие…
Заглавна снимка: No Film School
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
