Избрани мисли от автобиографичната книга на знаменития японски режисьор
Акира Куросава напусна видимя свят на днешния ден, 6 септември, през 1998 година. Почитаме паметта му с избрани мисли от автобиографичната му книга „Нещо като автобиография или потта на жабата”:
Много хора са ме съветвали да опитам да напиша нещо като автобиография, но аз никога не съм имал такова желание. Винаги съм смятал, че онова, което засяга само мен, не може да е толкова интересно, че да се описва в книга. Пък започнех ли, щеше да се получи книга за киното. Защото, ако от моето „аз” се извади величината „кино”, резултатът ще бъде равен на нула.
Но отскоро вече не упорствам – у мен се появи желание да пиша за себе си. Мисля, че това стана, след като прочетох автобиографията на Жан Реноар. В предговора към своята книга Реноар пише: „Истината е, че човекът, смятан за велик, е бил оформен от най-разнородни елементи – невръстното приятелче от детската градина, главния герой от първия прочетен роман или дори ловджийското куче на братовчеда Йожен.
Ние съществуваме не само каквито сме се родили, но и такива, каквито ни е направила средата, в която сме расли. От спомените си избрах онези, които са за хора и събития, допринесли за изграждането на личността ми, каквато е сега.”
Желанието ми да напиша нещо за себе си се породи от тези мисли, както и от силното впечатление, което ми направи Жан Реноар при нашата среща. Бих желал да посрещна старостта като него.
Какво значи родно място? Аз например, в която и страна и да отида, никъде не се чувствам чужденец, макар че не зная нито един чужд език. За мен цялата земя е родно място. Вярвам, че ако всички хора мислят така, биха забелязали какви безумни, наистина безумни неща стават на тоя свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не трябва да свеждат всичко единствено до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората продължават да се ровят в земята под краката си като бесни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето родно място Земята.
Не помня кой беше авторът, но има едно стихотворение за човека, който все не може да каже на червеното червено. Минават години и чак в края на живота си той се уверява, че червеният цвят наистина е червен. Това е често явление в живота – на младини човек така гори от желание за самоизява, че в крайна сметка става обратното – губи от поглед своето истинско аз.
Винаги съм обичал героите, които още не са оформени като личности. Може би защото и аз самият, колкото и да остарявам, си оставам незрял. Но факт е, че не престава да ме интересува пътят, който човек извървява до пълното си израстване. Навярно затова много от героите във филмите ми са в началото на този път.
Когато гледат филм, хората повече или по-малко участват в онова, което става на екрана. Тяхното участие е предимно емоционално – зрителите преживяват съдбата на героите така, че забравят собственото си аз. Но това включване в действието става мислено и би могло да преме по-активна форма – например с аплодисменти в определени моменти.
Забелязал съм, че всеки път, когато пиша сценарий, идва един момент, в който ми иде да се откажа. Но от опит съм разбрал – ако превъзмогна желанието си и подобно на Бодхидхарма (будистки монах, считан за един от основоположниците на дзен-будизма) остана, вперил поглед в стената, изпречила се пред мен, ще се отвори път.
Човешката природа е такава, че хората не са откровени дори и пред себе си. Още повече пък, когато говорят за себе си – не могат да не послъгват. Героите в сценария на филма „Рашомон” са изразители именно на тази свойствена за човека черта – да не може да живее без лъжа. В сценария този човешки грях е разкрит с пределна дълбочина – един от героите премълчава истината за себе си не само в живота, но дори и след смъртта. Подобно на разгъващ се свитък с чудновати картини този филм ще разкрие постепенно същината на себелюбието – порока, който човек носи в себе си от рождение и който е най-неизлечим.
Твърди се, че сценарият на филма е неразбираем, но и човешката душа е неразбираема. Вземете за отправна точка това, че вътрешният свят на хората е една загадка и ще разберете за какво става дума.
Достоевски е моят любим писател. Той ни помага да живеем в този свят. Чел съм много за творчеството му. Според мен той е много ясен писател. Ние въпреки желанието си за състрадание отвръщаме очи пред много голямото нещастие – той не го прави. Достоевски страда заедно с онези, които страдат. Способността му за съчувствие надхвърля човешкото – в него има нещо божествено.
Винаги съм смятал, че от романа „Идиот” може да стане хубав филм. Достоевски е искал да направи портрет на един наистина добър човек. Ирония е, че е избрал за свой герой един идиот. Но наистина добрият човек може да изглежда луд в очите на другите.
Понякога си мисля за своята смърт и се ужасявам, че мога да изчезна, когато имам да свърша още толкова много неща. Това събужда в мен не толкова тъга, колкото размисъл… Хората по целия свят като че ли нарочно сами си причиняват нещастия. Човек има право да бъде по-щастлив, отколкото е – това е, което винаги съм се опитвал да внуша. Герой е онзи, който действа отчаяно, сякаш животът му зависи от това да постигне целта си.
Упрекват ме в песимизъм, но това е несправедливо. Да гледаш право в лицето действителността, макар и тежка, съвсем не значи да си песимист. По-скоро така може да се нарече онзи, който иска да отвлече вниманието на хората от реалния живот. Всички жители на земята трябва най-после да се замислят над съдбата си.
Утилитаризмът, царящ днес, няма нищо общо с естетиката и истинския духовен прогрес. Скалните рисунки в пещерата Алтамира никога няма да помръкнат пред изкуствения блясък на видеомагнетофоните. Безпокои ме, че телевизията отнема прекалено много време на хората, особено на младите. А те трябва колкото може повече да четат. До 25 години всеки човек трябва основно да се е запознал със световната класика.
Най-много обичам да събирам старинни предмети. Съвсем не съм колекционер маниак. Старая се чрез тях да проникна в тайните на миналото, да разбера живота на нашите предци. Историята и съвременността са неразривни… Но аз не развивам теории с думи, аз разказвам истории чрез образи. Вижте ги и отсъдете сами.
Не помня вече кой беше казал, че творчеството е памет. Преживяното и прочетеното остава в паметта ми и на тази основа мога да създам нещо ново. То не може да се роди от нищото. От младини винаги чета с молив в ръка. Отбелязвам си интересни места, онова, което особено ме е развълнувало. Имам купчини изписани тетрадки и когато започна нов сценарий, се зачитам в тях. Винаги отнякъде изскача нещо, което ми помага да продължа. Дори отделни фрази от диалога са ми подсказвани от тези бележки.
Какво всъщност е киното? Преди години писателят Наоя Шига публикува съчинението на внука си „Моето куче” в едно литературно списание. То започваше така: „Моето куче прилича на мечка, то прилича на язовец, прилича още и на лисица…” По-нататък кучето се сравняваше с други животни, така че се получаваше пълен списък на животинското царство. Накрая съчинението завършваше: „Ала тъй като си е куче, то най-много прилича на куче.” Спомням си, че се смях, когато четох това съчинение, но то казва и нещо сериозно. Киното прилича на много други изкуства. В него има много от литературата, както и от театъра, от философията, от живописта и скулптурата, от музиката. Но в последна сметка киното си е кино.
Из „Нещо като автобиография или потта на жабата”; Автор: Акира Куросава; Превод от японски: Ружица Угринова; Наука и изкуство, София, 1989 г.
Заглавна снимка: No Film School
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/