Габриел Марсел (1889–1973) е френски философ, писател и драматург. Един от най-значимите християнски мислители на ХХ век, той често бива определян като християнски екзистенциалист (дефиниция, която лично той не приема, предпочитайки да нарича идеите си конкретна философия). Роден в богато буржоазно и атеистично семейство, на четиринадесет години той се обръща към вярата, а през 1929 г. приема католицизма.
Ученик на Бергсон, Габриел Марсел завършва философия, но академичното философстване не го задоволява; той започва да търси собствен път, който да задълбочи неговите интуиции. Според Марсел съществуването е уникален опит на всяко съзнание. Човекът го открива, ангажирайки се в света, но в същото време бива ограничен от същия този свят. Ето защо следва да се освободим от духа на абстракцията, насочвайки се към мистерията на битието.
„Нека започна с уточнението, че в случая ще говоря като философ, а не като католик. В заглавието на моето изложение аз вложих два образа, две фрази, зад които разпознавам най-вече Жан-Пол Сартр, който непосредствено след Освобождението сензационно заяви пред група журналисти, очакващи го на някакво швейцарско летище: „Господа, Бог е мъртъв”.
Искам също така да спомена един руски космонавт – струва ми се, че беше Гагарин – който информира слисаната тълпа, че е заварил небето празно. Без коментар за момента.
Верен на собствения си метод, сиреч за „въпроса, поставен като въпрос”, аз начевам своя размисъл. Кой задава въпроса? Към кого е отправен този въпрос? Въз основа на какъв авторитет запитаната личност смята, че може да отговори на въпроса?
И преди всичко, кой се информира? Може ли да се твърди, че това е без значение? Не ми се вярва да е така. Голям брой човешки същества днес са безразлични към този въпрос, да кажем дори, че той не представлява за тях интерес, нито пък има някакво значение. Ала има много хора – може би не толкова многобройни, колкото първите, но в случая това е без значение – които вярват, че Бог съществува. Мнозина други обаче са убедени, че Бог не съществува и следователно те не си задават този въпрос.
Така че този, който пита, е този, който се съмнява или повече или по-малко тревожно настоява да бъде информиран.
Ала тук незабавно изниква друг един въпрос: към кого се обръща Бог? Дали към тези, които искат да знаят повече за Него, тоест към учените, философите и теолозите, които смятат, че са страна по въпроса. Мисля, че едва ли би било възможно да изясним откъде тръгва претенцията на едно подобно знание, в името на което някой учен или философ смята, че е в състояние да даде желания отговор. Без съмнение става дума за доста неясна идея, за съждение или демонстрация, основаващи се върху много по-обширен и задълбочен опит от този, с който иначе разполага този, който пита.
В случая имам предвид уведомлението, с което Жан-Пол Сартр ощастливи журналистите от Женева или Цюрих. Думата уведомление ми се струва най-точна. Защото от нея произтича следното твърдение: „Аз съм в състояние да ви съобщя тази важна новина: „Бог е мъртъв”.
Вече нееднократно съм изтъквал, че има фундаментална разлика между начина, по който Ницше е прошепнал това свое твърдение, пропито от тревога и даже ужас и тази журналистическа деградация, която, може би без Сартр да си даде сметка, промени изцяло неговия обхват и същност.
Нека най-сетне разберем, че в случая на Ницше става дума за лично и трагично събитие, изникнало в живота на един човек, който някога е бил вярващ, но констатира, че Бог се е оттеглил от него; оттегляне, което е абсолютно и както изглежда, потапя целия свят в нощта.
Тук, поне в началото, не се забелязва нищо, което да наподобява арогантната претенция, съдържаща се в Сартровото уведомление, или пък на информацията, дадена ни от космонавта, която се различава от първото твърдение само по по-голямата си степен на наивност. Разликата между случая на Ницше и двата други е във фундаменталното различие между екзистенциалното и обективното – нека дори да уточним: обективното, претендиращо да е такова.
Защото ако някой спре един произволно срещнат човек и му зададе следния въпрос: Бог мъртъв ли е?, то неговата цел вероятно ще е да получи също толкова обективен отговор, колкото би могъл да бъде евентуалният отговор на въпроса: Марс обитаван ли е? Впрочем тъкмо в този план се вмества и отговорът на астронавта.
Тук обаче е необходимо да задълбочим своя размисъл: на въпроса: „Има ли живот на Марс?” – астрономите, лишени от фотографии и други елементи на обективна информация, каквато биха могли да им предоставят астронавтите, са принудени да дадат отрицателен отговор. Ала ситуацията е фундаментално различна, щом става въпрос за Бога.
И веднага, за да предотвратим всяка деградация, трябва да отбележим, че Бог не може да бъде сведен до обект, а аз бих добавил – и до идол, до eidolon. Което означава, че колкото повече вярата бъде пречистена, толкова повече идеята за положително или отрицателно засичане на местоположението, за „нещо-което-го-няма” ни се разкрива не само като нещо неадекватно, но и абсурдно. А същевременно трябва да бъде осъдена идеята за някакво ние другите, което играе ролята на трибунал, упълномощен да се произнася по този въпрос.
Философът, отговарящ на поставения въпрос, трябва да се опита да убеди човека, който го е задал, напълно да се откаже от представата, че съществува компетенция, в името на която някой е в състояние да му предложи търсения отговор.
Ала е много вероятно, след като формулирам този отговор, да се натъкна на следното възражение: „Вие не отчитате – ще възразят някои – съществения факт, че твърдението: „Бог е мъртъв” съдържа историческа референция. Нещо, което означава, че сме стигнали до определен момент в историята, когато Бог вече не може да живее”.
Нека се опитаме да преведем твърдението на по-внятен език. Онова, което се предполага, че вече не живее или не може повече да живее, е вярата.
Но какво в случая разбираме под вяра? Изглежда, че не иде реч за нещо, което да напомня психологическо предразположение. Защото и до днес милиони човешки същества разполагат с нещо, което те наричат вяра. Нашите авгури ще съзрат или ще предпочетат да го сметнат за някаква „незначителна отживелица”. И така ще си отредят правото да се произнасят по това какво е била, какво е все още или какво никога не е била една жива вяра.
Но въпросът се поставя с нова сила. И той ни препраща тъкмо към това да се опитаме да разберем безспорното влияние, което вярата упражнява, колкото и то да е неявно, а понякога и странно; това е проблем, неподдаващ се на изясняване. В перспективата, очертана от направените дотук мои бележки, трябва да призная, че ако някой наистина ме запита сериозно, сиреч тревожно, за смъртта на Бога, не бих могъл да му отговаря другояче, освен по следния начин, тоест сократически:
„Най-напред не си мислете, че аз или някой друг разполагаме със знание, в името на което можем да дадем обективен, тоест универсално валиден отговор на въпроса, който буди у вас тревога”. Настоявам особено върху думата тревога. В случая тревогата се противопоставя на любопитството, което, като такова, е банално, фриволно и следователно незначително.
Тъкмо любопитството е в основата на всички търсения, на които се отдават не само периодичните издания, но и статистическите институти, които, независимо какво мислим за тях, не се издигат на особено високо равнище. Което означава, че на Вашата тревога може да бъде даден отговор единствено от Вас самия. Но нека съсредоточим за миг вниманието си върху думите „Вас самия”.
Ще трябва да признаете, че Вие самият, освен като жертва на най-порочната абстракция, не можете да бъдете сведен до някакво ядро, идентично със самия Вас. Истината, напротив, гласи – и Вашата тревога го показва най-добре – че в самия себе си Вие търсите нещо по-голямо от себе си или нещо по-дълбоко от себе си, което не може да бъде определено, а може само да бъде засвидетелствано. Основният въпрос е този за свидетелството. Всъщност става дума за една среща.
Но тутакси трябва да добавим, че научният и технически начин на мислене, който се налага навсякъде днес, е очевидно най-неподходящ за това да ни помогне да разберем какво означава да срещнеш, защото срещата не може да се сведе до случайност или съпоставка. Ако и е дадено да срещнете някой свидетел на Бога, за да има този глагол наистина смисъл, то тогава, по силата на някаква тайнствена промяна, нещо извън-Вас минава във-Вас или засвидетелстваното става съ-свидетелство.
Разбира се, в един „счупен свят”, какъвто е нашият, Вие можете да срещнете дори Ницше, тоест някого като този, когото бихме могли да определим като един от редките и автентични свидетели на смъртта на Бога; тогава между Вас и него не би могло да се случи друго, освен обяснение, като в случая ще си позволя да си послужа с немската дума, която е най-удачна: Auseinandersetzung (обяснение, изложение, прение, спор – нем.).
Едно обяснение от този род може да бъде единствено екзистенциално и трагично. Ала в никакъв случай не следва да се оставите да Ви мътят мозъка разни знаещи, които в името на марксизма или на друг изъм ще се осмелят да ви убеждават, че днес Бог е мъртъв. Защото, изведено до съждение с обективна претенция, твърдението се свежда до измама.
Източник: списание „Християнство и култура”; Превод: Тони Николов
АRTday.bg
