Павел Христов Матев е български поет и общественик, роден на днешния 6 декември през 1924 г. в сeло Оризово, Чирпанско. Завършва гимназия в Чирпан (1938) и славянска филология в Софийския университет (1949). Работи в Комитета за наука, изкуство и култура (1949-1951), в Комитета за кинематография (1951-1956), в сп. „Пламък” (1956-1958; 1964-1965), в сп. „Септември” (1964-1966), в Комитета за изкуство и култура, отдел „Изкуство и култура” при ЦК на БКП, Комитета за българите в чужбина. Председател на СБП (1989-1990). Автор е на много поетични книги, първата от която е „В строя” (1951), а последната – „Скръбна земя” (2010). Умира на 4 февруари през 2006 г. в София.
Представяме ви избрани мисли на поета и едно негово стихотворение:
„Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората… Понякога се чувствам заточеник на спомените. Човек се състои от спомени. Най-често се връщам към детството си. Младенческата възраст е не само най-невинната, тя е прелестна, знаменита. При нея човек е наистина божие създание: чиста, отворена душа, незамъглени очи, ръце, с които хващам само доброто.“
„Смутен съм от похвалите към мен. Аз съм селски син и е в природата ми да мисля със земни понятия. Поетите са орачи на духа и сеячи на идеали.“
„И знам, че птиците се приземяват, но тежко е да бъдеш приземен“.
„Моите ласкави чувства дирят човешки заслони. С моето тихо изкуство искам да ме запомнят.“
„Ами щяхме да правим хармонични личности. Направихме ли ги? Не виждаме ли как сега бухнаха престъпленията, кражбите, убийствата, рушветите, подкупите, изнасилванията? А се хвалихме, в това число и моя милост, че сме изградили новия, хармоничния човек. Всичко се превърна на плява.”
„Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние. Тя е съзиждащо, сътворяващо чувство. Не е ли тъжен и такъв жизнесъздател като Пушкин в неговата гениална творба: „Я помнь чудное мгновенье“? Не е ли тъжен открай до край в своите изумителни елегии Дебелянов? Да си спомним Ботев, който искаше тежко вино, за да забрави всичко друго. Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до шите поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък.“
***
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда –
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна –
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!
АRTday.bg