„Ако не съм весел, какъв артист ще бъда!” Така казваше приживе актьорът Димитър Манчев – една от емблемите на столичния Сатиричен театър. Заедно с цялата група невероятни таланти, сред които Стоянка Мутафова, Невена Коканова, Татяна Лолова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Васил Попов, Хиндо Касимов, Нейчо Попов и др., той оформяше през годините лицето на най-веселата театрална трупа у нас.
Спомняме си с усмивка за актьора веселяк, който до последно разсмиваше българина с талантливите си превъплъщения на театралната сцена, на големия и малкия екран. Ето как комикът коментира любимата си професия и връзката й с политиката:
„Ние, артистите, трябва да сме широко скроени, за да играем. Все пак понякога преобладава оптимизмът, друг път – песимизмът. Животът, който го живеем, предполага повече второто. Т.нар. политици трябва така да направят, че да има много повече смях, засмени лица и светнали очи. Тези неща за съжаление ги няма. Когато тръгнеш по улицата, хората са угрижени. С тези пенсии и заплати как да се живее? Ние сме на последно място в Европа по доходи. Аз не съм в позицията, разбира се, да давам съвети как да се управлява една държава. Но не трябва само да се приказва и да се бием в гърдите, че едно или друго. Направи нещо, пък след това кажи, че то е свършено. А те само говорят, говорят, пък нищо не става…”
Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 г. в София. Завърша театралната академия в края на 50-те години и е изпратен по разпределение да работи във Видин. Точно тогава се създава Сатиричният театър и късметът каца на рамото на младия актьор. Манчев обаче ще трябва да почака с връщането в София. За онзи паметен период актьорът разказва в дълго интервю пред Румен Белчев:
„…Преди Сатирата, бях по разпределение три години във Видинския театър и за голямо щастие там поставихме „Главата на другите” на Марсел Еме. Точно по това време същата пиеса се играеше и в Сатиричния театър. Дановски, като директор, и драматуржката на театъра Мария Балканска дойдоха във Видин и гледаха нашето представление. Това бе през 61-ва година. Свърши представлението, извикаха ни – Мара Чапанова и моя милост, и Дановски, който не беше от най-разговорливите, ни пита: „Искате ли да ви включа в трупата на Сатиричния театър?” Как да не искам, аз щях да припадна, Мара Чапанова и тя, като шок ни дойде, не съм очаквал такова нещо! Беше много приятна роля, мисля, че Калоянчев играеше същата роля тук – малка роля, но много ефектна, като гърмящ пистолет…
Това беше разговорът, влязохме после в кръчмата, почерпихме се доволно, радостни. Те си заминаха и след няколко дни дойде заповед за назначение, в която пише: „Другарю Манчев, вие сте включен в трупата на Сатиричния театър, сезон 1961-1962 г.” Вземам съобщението и отивам при този, който ме заведе във Видинския театър, заемаше длъжността зам.-председател на Окръжния народен съвет. „Другарю Будев, викам, ето на, какво получих, много съм радостен!” Той го прочете и казва: „Ти може да си радостен, но няма да стане. Ще си ги изкараш трите години и тогава ще отидеш…”
Така и става – още през следващия сезон Димитър Манчев постъпва в трупата на сатириците и остава там до последно. Паметни са спектаклите с негово участие „Смъртта на Тарелкин”, „Чичовци”, „Тартюф”, „Швейк през Втората световна война”, „Римска баня”… Незабравим е и неговият Миташки от филма „Оркестър без име”, гледали сме го и в „Горещо пладне”, „Най-добрият човек, когото познавам”, „Нако, Дако и Цако”, „Топло”, „Роялът” и др.
В края на живота си актьорът все по-често изпитва последиците от диабета, който го измъчва от години. За последен път за премиерен спектакъл се качва на сцената няколко месеца преди да почине. Режисьорката Лилия Абаджиева му поверява ролята на Поцо във „В очакване на Годо” през 2008 г. Димитър Манчев си отива внезапно на 14 януари 2009 г.
Най-верните му приятели и почитатели го изпратиха на поклонение в Сатиричния театър. „Първо много ми е мъчно за човека Димитър Манчев. Той беше много почтен човек. Второ, за големия артист, който играеше със сърце, с много обич. Обичаше сцената, обичаше театъра. Дори когато не беше добре, пак му се искаше да играе. Много го обичаме всички”, казва тогава Стоянка Мутафова. А Никола Анастасов допълва: „С него само смях е имало. Безкрайно благодарен съм му за това, защото той ми е носил само радост.”
Две години по-късно колеги на Димитър Манчев поставиха паметна плоча на входа на дома му на столичната улица „Шишман” – в памет на артиста, който веселеше България.
Мануела Георгиева
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
