Творецът идва на белия свят на 13 март през 1899 година
Композиторът, пианистът, учителят Панчо Владигеров е най-представителната фигура в българската музикална култура от поколението композитори, които черпят идеи от българския фолклор. Специалистите ги определят като българските класици.
Той е написал над 70 опуса. Едва ли може да се предположи, че зад тези 20 000 калиграфски изписани нотни листа е човек с огнен темперамент. Музиката му трябва да се чуе, личността му трябва да присъства, за да се усети. За да предадат впечатленията си от незабравимия учител, учениците му днес разказват афоризмите му, имитират интонацията му, изговора на “р”-то, динамиката на речта му, която се разстила в пространството и градира от пианисимо до фортисимо. Владигеров става легенда още приживе. Между онези, които го познават съществува неписаното правило „Така го е направил Панчо – значи е вярно”. Учителят Владигеров никога не е обяснявал прекалено много и прекалено дълго. Просто е свирил. Всеки сам e трябвало да стигне до обяснението. Така е запазвал усещането за тайнственост в музиката. Тя е най-верният и най-близкият до него език. Езикът, на който той се изразява най-добре.
Като композитор той има щастлива съдба. Почти всичките му произведения прозвучават още докато е бил жив. Пише музика от 11 годишен. Работи всеки ден, до края си…За него това е естествена потребност. Оставя на бюрото си незавършена творба. В болницата, в последните си часове отказва животоспасяваща лекарска интервенция.. Мисълта как ще пише и ще свири след това, не му дава покой.
Маестрото създава композитори и изпълнители, които са значима част от българската ни музикална култура – Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Васил Казанджиев, Милчо Левиев, Пенчо Стоянов, Красимир Кюркчийски, Милко Коларов, Георги Костов, Юлия Ценова, Александър Йосифов, пианистите Алексис Вайсенберг, Николай Евров, Антон Диков, Иван Дреников, Красимир Гатев. Всички те са различни в своите търсения, но са белязани от Владигеровското – от високия професионализъм.
Маестрото – бележи всичко до което се докосне, но и той е белязан. Сякаш няма нищо случайно в биографията му. И той го е съзнавал. Знаел е, че има една мисия и това е България , но България не сама за себе си, провинциална и изостанала, а България в света като самобитна, равностойна част от него…
Имал е много възможности да стане гражданин на света, но той е предпочел да си остае българин. Само някои факти:
Родния му град е Цюрих. Родителите му са европейски възпитаници с връзки и познанства в Европа, самият той учи, живее и работи повече от 20 години в Германия и контактува със световния елит там. Жъне успехи на най-големите европейски музикални сцени.
Случайнно, попада в жилището на Шуман щрасе където се помещава и световноизвестния по това време в Берлин Дойчес театър на Макс Райнхард- най напредничавато средище в Германия по това време. Макс Райнхард чува свиренето на младия композитор и му предлага да стане музикален сътрудник в театъра.
Сътрудничеството с Райнхард го среща и със Стефан Цвайг, Хуго фон Хофманстал, Артур Шницлер, Рихард Щраус.
Получава договор с издателството Универсал едисион. Издават се неговите първи творби сред които е рапсодия “Вардар”, и така те имат възможност да станат достояние на целия свят.
През 20-те години на миналия век “Вардар”звучи в Карнеги хол. Концертът му за цигулка е изпълнен на Залцбургския фестивал- първо и единствено участие на българска творба там.
Известната по това време фирма Дойчес грамофон записва 16 плочи с негови творби. Музиката му вече се разпространява навсякъде.. Чува я самият Айнщайн, който в лична среща с Владигеров изразява своите адмирации. През този период са познанствата с Рахманинов, Бруно Валтер, Херберт фон Караян…
И още нещо съвсем конкретно. През 1932г. Макс Райнхард – евреин, преследван от нацистите в Германия, предлага на Владигеров да го последва в Швейцария и САЩ. Владигеров отказва с ясното съзнание, че е нужен в България и се връща в родината си.
Зашеметяващо развитие, уникални възможности за световна кариера. И един парадокс. В чужбина той създава пропитите с народностен, светъл, химнов дух творби – “Вардар”, Българска сюита, Вариации на тема “Горда Стара планина” – песента станала по-късно национален химн. България за него е идеал, светъл остров, към който той се връща в музиката си по време на живота си в Германия.
За Панчо Владигеров
„Панчо Владигеров е един от най-изтъкнатите, най-живите, най-темпераментните, най-личните представители на българската музикална култура. Неговото име на композитор и изпълнител отдавна е преминало пределите на нашата страна. Няма симфоничен оркестър, няма прославен диригент през последните тридесет години, който да не се е почувствал изкусен да включи в своя репертоар композиции на Панчо Владигеров.
Винаги вдъхновен, винаги сигурен в онова, което пише, здраво стъпил на земята, която обича и най-възторжено възпява, Владигеров превръща в музика всичко, което допре. Роден музикант, още от най-ранни детски дни обречен на музиката, той непрекъснато създава своите нови, изненадващи творби-своите чудни „вариации на багри и теми“, които са едно от най-хубавите достояния на нашето музикално творчество. Няма музикален род, който да не е застъпен от Панчо Владигеров, чиято примерна работоспособност, сдружена със значителната дарба, срещаме само у най-големите.
Наша национална гордост и слава, неговите неувяхващи творби винаги ще носят очарованието и свежестта на едно голямо и пламенно въображение…“
Николай Лилиев
/из изказване на поета по повод честването на 50-годишния юбилей на композитора, София 1949г./
Светлана Авдала
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
