Световната оперна звезда от първо лице
Родената в Бургас певица е сред най-значимите сопранови гласове в света на операта от втората половина на ХХ век. Излизала е на почти всяка от най-големите музикални сцени – сред тях „Ла Скала“ в Милано, „Метрополитън“ в Ню Йорк, Виенската опера, Арена ди Верона, Болшой театър, Ковънт Гардън, Карнеги Хол. Професор е в италианската музикалната академия Чиджияна и в Нов български университет и води майсторски класове в Италия, България, Испания и Франция.
.jpg?w=696)
Ето какво споделя Райна Кабаиванска:
За мен пеенето никога не е било въпрос на живот и на смърт. За мен то е работа. Не бих могла да живея, без да работя, без да съм включена активно в някаква дейност.
Абсолютно не се страхувам от последната завеса. Напротив: чакам я с нетърпение, защото в този напрегнат живот, който сега водя, виждам колко много неща загубвам, колко много книги не мога да прочета, колко музика не мога да чуя – и не оперна музика. Така че, просто с желание чакам края, за да мога да остана малко вкъщи, да се занимавам повече със семейството си и повече с тези неща, които сега прескачам.
Ако искате да се забавлявате, да ходите по тържества, обеди и вечери, ще се простите с успеха.
Реалист съм и никога не съм имала култ към себе си. Може би това ме е спасило, защото сега имам абсолютно нормален живот. Виждам някои колеги, които подлудяват без сцената, без славата. Никога не съм си казвала: Аз, аз, аз. Може би това ме е спасило. Винаги съм гледала с ирония на кариерата. Стремяла съм се да търся равновесие между нея и семейството, което никак не е лесно, защото и двете страни по някакъв начин страдат. Вземаш и от едното, и от другото. Нито рак, нито риба в края на краищата. Но сега се реализирам с младите. Да се живее с музика, е прекрасно. Разтоварваш се и забравяш какво има наоколо.
Бръчките са много, но аз не ги гледам, дрехите стават теснички, това е положението. Косата ми е бяла вече от много години, но нямам комплекси. Старостта е нещо много нормално. Идва и не си отива.
Трябва да се проникне в душата. Това е една дума, която вече не се употребява – душа, но аз вярвам, че има душа. Трябва да се проникне в душата и да се извадят хубавите неща, благородните качества и да се покажат на света. А ние, оперните певци, имаме тази възможност да покажем добрите си качества на света от сцената.
Младите хора трябва да вярват в бъдещето, да не се надяват на външна подкрепа, да не мислят, че всичко става с ходатайство. Сега вече светът е отворен, те имат вече целия свят в ръцете си и зависи само от тях да влязат в света.
Винаги съм имала много ясна представа за собствените си граници, докъде мога да стигна. Така че съм правила само това, в което можех абсолютно да дам сто на сто.
Виждам как вече няма място за духовност. Ето защо трябва да се борим. Ето защо и аз се боря за младите. За да се запази едно наследство, което е страшно важно.
Човек няма нужда само да се нахрани, да си напълни стомаха. Той има нужда от красота, от изкуство. От нещо възвишено.
Изкуството е много жестоко – това е един естествен подбор. Там или можеш, или загиваш. Или си номер едно…
Работата за мен е радост, особено с млади хора. Те ми дават заряд и надежда, че светът ще се върне към старите стойности.
Любовта и възторгът на публиката ми дават сили.
Младите хора трябва сами да изберат и поемат своя път, защото в живота е много важно да обичаш това, което правиш.
Не се доверявам на никого.
Човекът е човек, защото има потребност от изкуството, не само от компютъра и от цифрите. Въпреки технологиите, човекът има душа. Ние, по-старите, трябва да предадем нашия опит на младото поколение, да му внушим, че изкуството възвисява духа.
Не обичам този свят. Този свят на пазара, на договарянето, на пошлото и вулгарното. Човекът като че ли вече няма нужда от възвишени неща. А е толкова естествено да имаш стремеж към красивото. Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.
Всичко трябва да се прави с любов!
На заглавната снимка: Райна Кабаиванска с Лучано Павароти
ARTday.bg
