Отиде си отличен професионалист и добър приятел
Новината се разпространи светкавично в социалните медии и това е напълно разбираемо. Марио Трифонов е от онези, които оставят следи в сърцата на хората. Добротата го бе припознала като свое дете, а приятелството му остава безгранично. Естествено скромен и толерантен към грешките на другите, той вярваше в светлината на човешката душа. Вярваше, че ще намери работа, за да може да продължи с честен труд да изкарва прехраната си. Вярваше, че несправедливостта винаги ще бъде победена от силата на здравия разум.
Марио Трифонов е роден на 18 ноември през 1967 година в София. С журналистика започва да се занимава през 1995 г. Работил е в телевизиите „Триада“, „Евроком“ и „7 дни“, в радиата „Хит 7“, „Атлантик“ и NET. Бил е главен редактор на списанията BEAUTY, “Всичко за жената“, Mr. BiG и на сайта fashioninside.bg. Работил е и като административен директор на списанията FHM и Madame Figaro. Автор е на женския роман „Най-добрата в играта“, а от лятото на 2014 година бе главен редактор на inlife.bg
Нежна душа, талантлив писател, невероятен журналист, прекрасен човек – точно така ще го запомнят тези, които го познаваха.
Журналистът е намерен мъртъв в дома си, а самият Марио Трифонов си казва сбогом със света, публикувайки в профила си във фейсбук откъс от „Алхимика“ на Паулу Коелю: „…когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.“
МАРИЯ Д. И БЕЖАНЦИТЕ
Разказ от Марио Трифонов
Мария Д. взе чашата с кафе и дръпна завесите на прозореца. Днешната октомврийска утрин беше съвсем различна от предишните. Само за една нощ всички цветове сякаш бяха умрели, оцелял беше само сивият. Гледката напомняше на истинска графика – бяло, черно и много, много безрадостно наситено и хладно от тази багра на тъгата. Циганското лято беше подвило лисичата си опашка нашарена в червено, жълто и рижаво, и не само, че се беше предало, но и се беше запиляло някъде на майната си. Това, което следваше беше само еднa отегчителна и неумолима закономерност – зимата за пореден път да завладее всичко и да се настани трайно – както по улиците, така и в сърцата на хората.
Котката, която неусетно се беше намъкнала в кухнята, се отри в крака й, изви гръбнак и тихо изсъска. Мария Д. знаеше какво означава това. Тя просто искаше да й каже следното: „Да, животът е пълна отврат, от която даже и на мен ми иде да си изповръщам червата, ето защо не си заслужава да отваряме дума за него. Но поне имаш мен, нали?“. Жената се усмихна и погали животинчето. Сипа му храна и пак потъна в мислите си. Предстоеше й поредният ден, в който просто нямаше какво да се случи.
Влезе в банята и след като изми лицето си с гъбата, безжалостно се загледа в огледалото. Беше приела със стоическо примирение всички бръчки, с които онази стара мръсница Съдбата беше белязала лицето й, но не можеше да свикне с тези над устните. Правеха я да изглежда като свадлива стара жена, а това я обиждаше прекалено много, именно защото не беше такава по характер. С тъжна обич си спомни за своя починал съпруг, който още на втората им среща беше сравнил нейната тогавашна одухотворена красота с тази на Дева Мария. И то точно с онзи образ на Божията майка, който рисуват в иконите „Умиление Богородично“ – допряла наклонената си глава към Иисус, сякаш искаща да го защити от това, което го чака, когато ще навърши трийсет и три години.
Мария Д. отиде в антрето и облече престилката си на работничка от столична чистота. Да, така се беше случило, че я беше заменила с тази на медицинска сестра по независещи от нея обстоятелства. Просто никой не искаше да вземе на работа жена, която беше почти на 60. Заключи външната врата, прекръсти се по навик и тръгна към спирката.
По улицата дъхът й се вихреше в облачета от бяла пара. Това пак я накара да се замисли за мъжа си. Макар и да беше лекар, той твърдо вярваше, че умира само тялото, но не и душата. И твърдеше, че всяко издишване я пуска за малко навън, а вдишването я връща вътре в нас. И така цял живот – докато се стигне до онзи момент, в който с последния дъх тя си тръгва завинаги. Той много обичаше да се разхождат заедно точно в такива утрини, когато дъхът им се смесваше в студа. Тогава винаги й казваше следното: „Виждаш ли? Душите ни се сляха в една!“. Липсваше й болезнено много! Беше си отишъл преди години, когато по злостна ирония на живота, а той е всепризнатият майстор на такива, беше издъхнал край операционната маса, докато спасяваше поредният пациент с масиран инфаркт на миокарда. Неговото сърце се беше пръснало, сякаш, за да прехвърли своята последна искрица живот в почти загасващото огнище на чуждото. След случилото се Мария Д. напусна веднага болницата, защото спомените бяха твърде много, твърде болезнени и я дърпаха с грозните си ръце от всеки ъгъл на сградата. След това така и не успя да си намери подобна работа. Ето защо сега метеше улиците на София, по-точно градинката пред Централна баня.
Качи се в трамвая и за пореден път успя да изживее не един, а няколко живота. В единия се оказа, че: „Ама представяш ли си? Заряза ме заради оная курва, а сега ми идва и ми иска пари за лекарства. Ами, викам му, прати я на магистралата, ще ти изкара пари, аз нямам! Нали цялата си пенсия я даваш на нея?“. В другия пък случката беше следната: „И й викам аз – ако не ни предпишеш с натурален акт къщата – няма те гледаме, щото к’во като си ми майка.“ И още куп други животи, както обикновено, чу Мария Д. Нищо непознато нямаше в тях, защото те преминаваха пред очите й всяка сутрин. Наистина нищо, като изключим само две думи, която досега не бяха споменавани и сякаш увиснаха в спарения въздух: „бежанци“ и „Сирия“.
Мария Д. си позволи да подаде глава над повърхността на реката на забравата Лета, в която съвсем съзнателно не просто се беше потопила, а скочила направо и без да се замисли. Направила го беше с една-единствена цел – да оцелее. Припомни си как преди години, заедно със своя съпруг, беше работила в тамошна болница в столицата Дамаск. Беше наистина добре – потрудиха се заедно, припечелиха някой и друг лев. Даже завързаха от онези временни приятелства, за които човек с носталгия си припомня, във времена като сегашното – на сияещо безразличие към околните. Времена, в който, ако умреш пред очите на другите на улицата, те просто ще те отминат. Като при това ще направят сърдита гримаса, защото им се е наложило да променят маршрута си, тъй като е трябвало да те заобиколят.
Трамваят неусетно беше стигнал спирката на Халите. Мария Д. слезе и бавно тръгна към градинката. Там вече се мяркаха нейните „сестри“ по метли. Огромно ято ромки, сред които тя беше единствената българка. Първоначално се бяха съюзили срещу нея, но после я оставиха на мира. Бяха разбрали, че макар да не им е приятелка, не им е и враг. Тя взе метлата и лопатата и започна да се занимава с онова, което се беше превърнало в нейно всекидневие – да се опитва да чисти боклука, който заплашваше да задуши в прегръдките си този ненормален град.
Понякога, на Мария Д. Й се струваше, че е по-добре да дезертира и да остави сметта да довърши своето дело. Но никога не й достигаха сили да го направи, не само защото й беше жал, а и защото имаше нужда от тези смешни пари, срещу които всеки месец се разписваше.
Метейки, тя се приближи до излегнал се на една от пейките млад мъж. Направи й впечатление, че не приличаше на българин. Но реши много-много да не се замисля над това. Явно усетил присъствието й, той се стресна, отвори очи и я разгледа внимателно. После скочи рязко, хвана я за ръцете и задъхано изстреля на арабски:
– Мария! Ти ли си?
Докато се усети, тя, съвсем машинално, му отвърна на същия език:
– Да, аз съм!
– И да не ми беше признала, щях да те позная, Дево!
Мария Д. се усмихна с тъжна усмивка и му каза:
– Имаш някаква грешка, мило момче!
– Тихо, тихо! Знам, че се криеш от неверниците! Не ги ли е срам? Не стига, че отнеха сина ти и го разпънаха пред твоите очи, а пак продължават да се гаврят с теб? Защо те оскверняват с тази метла, с тези дрехи?
Мария Д. се сви като ударено без причина улично псе. В съзнанието й, като стадо освирепели чудовища, се върнаха върволица от спомени, които я задавиха с тежестта си. Да, тя можеше да има син. Загуби го след тежък спонтанен аборт. Ако беше останал жив, през тази година щеше да навърши точно трийсет и три. Първоначално, съвсем съзнателно, тя даже не беше искала да научи пола на плода, който не успя да задържи в утробата си. После реши, че иска да узнае не само това, а и да го погребе. Справи се само с първото. Що се отнася до второто – единственото, което разбра е, че е бил изхвърлен в медицински контейнер с надпис: „Биологични отпадъци“ – каквато е бездушната практика на всяка една болница. И колкото и да й се искаше тогава да не вярва в това – на нейния син никой не беше позволил да възкръсне. И че вместо да бъде разпънат на кръста, той просто беше изгорен. Предателски сълзи заблестяха в очите й.
– Не плачи! Аз съм тук и ще те пазя!
– Наистина си се объркал, аз не съм онази Мария!
– Знам, че си ти! И ми е ясно, че те е страх да се разкриеш! Но аз няма да ти направя нищо лошо, повярвай ми! Вярно е, че християните в Сирия сме малко, но това не значи, че ни няма! И се откажи от това метене!
– Не мога, така изкарвам прехраната си!
– Добре, все ще измислим нещо!
През целия ден той не се отдели от нея. Не й се натрапваше, не продумваше дума, а само я следваше от почтително разстояние. И на следващата сутрин се случи същото. Но този път той не беше сам, а придружаван от неколцина. Те не разговаряха с нея, но я гледаха с такава отдаденост, от която на Мария Д. просто й се свиваше сърцето. Ден след ден групичката им се увеличаваше и беше все така притеснително предана.
Мария Д. се примоли на пряката си началничка да я прехвърли на друго място. Грешката й беше, че обясни защо настоява за това. Онази се смя с глас, когато разбра, че нейната подчинена метачка е припозната от когото и да било за Богородица и със садистично удоволствие остави молбата й без отговор.
Постепенно Мария Д. свикна с участта, която й беше отредена. И за преминаващите, рано сутрин, през градинката на Централна баня, престана да бъде изненада гледката на жена, премитаща плочките, която беше седнала в царствен престол, носен от четирима мъже на раменете им. При това с метла, чиято дръжка, както беше видно, е била специално удължена за целта. А малцината, случайно забелязали ореола около главата й, който удивително напомняше на онзи от иконата на „Умиление Богородично“, просто решаваха, че той се дължи на прахта от метенето, която се разнасяше наоколо…
Поклон, приятелю! Няма да те забравим!
ARTday.bg
