Езикът и правописът в новото издание са оставени такива, каквито Захарий ни ги е завещал, без осъвременяване
Тритомникът се издава по случай 170-годишнината от рождението на Захарий Стоянов. Научната редакция и бележките са на литературоведа проф. Иван Русков, ръководител на Катедра „История на литературата и сравнително литературознание“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.
Книгата излиза от варненското издателство LiterNet, 2020, тиражът е ограничен: 199 броя, от които 77 са номерирани.
В редактирания текст проф. Иван Русков се придържа максимално близо до авторовата воля, позната ни от първите издания на трите тома на „Записките“, публикувани съответно през 1884, 1887, 1892 година. Това означава, че в новото издание няма предговори или послеслови, извън съдържащите се в първите издания. Няма и приложени фотографии, факсимилета и т.н.
В отделна книжица – „Бележки към Записките. Приложение”, се дават различни пояснения към някои дадености в текста на тритомника, без да се предлага какъвто и да е литературоведски прочит.
Езикът и правописът в новото издание на „Записките“ са оставени такива, каквито Захарий ни ги е завещал, без осъвременяване. (Изданието, разбира се, не е фототипно и, естествено, графемите от „стария правопис“ са отпаднали.) Но духът и атмосферата на онова народописно време, които ни потапят в неподражаемата езикова стихия на автора, са запазени.
Изследователското любопитство на проф. Иван Русков към творчеството на Захари Стоянов възниква преди повече от 30 години.
Редактирането отнема около 8 месеца. Издаването на тритомника в някакъв смисъл беше реверанс към Захари Стоянов, казва проф.Русков. По-скоро някакъв вид зачитане, макар и скромно, на Захари Стоянов. Извън помпозното говорене, за съжаление много често на неподготвени хора, дори само за „Записките” неподготвени.
Сещам се за онзи печален опит да се „преведе” романа „Под игото” на Иван Вазов на съвременен език. Вие правите обратното – доближавате се до оригинала на Захари Стоянов.
Да, и за съжаление, това, което дори уважавани лица пишат в някои страници, предимно във Фейсбук, ме натъжава, но и в известен смисъл ме разсмива. Ако съм бил искал да се доближа до оригинала – защо ги няма „еровете”? Извинете, на кого трябва да обяснявам, че „еровете” не идентифицират никого? Нормата не идентифицира никого. А издава заяждането на някого, издава и незнанието на „Записките”.
Има един много важен жест, изнесен в предговора: Не се церемоних с еровете, тях да ги наместват учените. С други думи, еровете, ако изобщо допрем до тях, като знак за граматиката изобщо, са похват на Захари Стоянов. Това не беше важното, важното бе какво стана…
Но Вие издавате към този тритомник и своите бележки, които са много важни, насочващи за читателя. Какво има в това приложение?
По-големите специалисти, защото всеки читател е един специалист, аз смятам, че няма абсолютни профани сред читателите. Всеки читател е съредактор даже. Кажете ми в кое друго издание някой е писал как е адаптирал текста? Това е един от глобалните проблеми в книгопечатането и в книгоиздаването у нас, особено когато няма и авторски права. Всеки решава, че е редактор и удря през просото. Никой не пише какви принципи следва. Така е от първото цялостно издание на „Записките”, макар и в една книга, до ден днешен. Аз поне казвам.
Както самата книга, трите й тома, така и „Бележките“, няма претенции за теоретичност, литературно-историческа и т.н. Защо? Защото исках да оставя читателя да бъде максимално свободен да възприема текста, дори ако трябва да се пообърква тук-таме. Това беше целта – не аз да изпъквам и да търся повода, да покажа колко знам или колко не знам.
Това е доверие към читателя…
И доверие към читателя, и респект към оригинала. Към мисленето на даден човек. Но ако сега се спрем на „Бележките“, как са композирани и прочее – има библиография, има подсказване на читателя какво ще срещне в тази книга. Т.е. бележките са направени професионално от гледна точка на един филолог. Има много нови неща – и като имена, и като данни за тези имена.
Често ли е издавана тази книга?
Двадесет и пет пълни издания, с това от 2009-а. Непълните са трийсет. Вероятно ще питате защо след 2009-та не съм ги проверил. Защото затова се искаше спокойна работа в библиотека. А в библиотеките режимът беше друг – до толкова книги, с предварително поръчване, връщане, дезинфекциране и така нататък. Почтеността изисква въобще да го няма този преглед.
Защо смятате, че „Записките” е изключително произведение?
Използвал съм тази дума, но не съм единственият. Защото книгата няма аналог в световната литература. Това е мнение и на покойния проф. Никола Георгиев в неговото изследване от 1980 година „Как разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”. В него, измежду многото неща, които помним или забравяме, е казано, че когато човек си зададе въпроса какъв е жанрът на „Записките” или нещо друго, той остава безпомощен, защото книгата няма аналог в световната литература. Мнение на един изключително ерудиран изследовател и много съвестен литературен историк. Големите книги не следват предписаности и общо взето не създават традиция. Те са и мемоари, и антропология, те са историография, автобиография и т.н. И по думите на проф. Георгиев – енциклопедия на умението да се разказва.
„Записките“ са уникални и в още един смисъл: те са първият цялостен текст, който създава образ, структура на Априлското въстание.
Защо се издава тази книга? Ето някои от мотивите на редактора:
„Това се прави в чест на раждането на твореца, манифестирал програмата си на 1 май 1870 година, преди 150 години във Варна:
После няколко часа, същият тоя ден, аз влязвах от една из варненските порти, в градът, с жълт девит на поясът, турен да са вижда; наместо големият калпак – с фес на главата, смачкан като книжен фенер, който си бях приготвил от по-напред, и с цигаря в устата, натъкната на дълго цигаре от тръстика, която аз сам бях отсякъл от варненският гйол. С тоя кайфет тръгнах из Варна от дюген на дюген, да си търся господар, като са отбивах да питам само на големите магазии. Девитът турих на поясът си, да ма видят, че зная нещо, а фесът – че не съм дотолкова прост; старият калпак почиваше в ръкавът на аббата, която носях приметната през едното си рамо.
Това се прави в чест на покорителя на езиците:
Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тие. „Защо и аз да не науча поне един от тие язици?“ – помислих в себе си и започнах от единът край. Колкото надписа имаше из градът по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., сичките изписах на книга, на които скоро научих значението и са запознах с латинската азбука.
Това се прави в чест на любителя на четенето:
Аз запомних имената на гореказанните книги от учениците и щом са сдобих с пари – твърде късно обаче, – не закъснях да си ги купя, за което майсторът ми малко остана да ма изпъди, като разсъждаваше по еснафски, че умният човек и без помощта на книгите може да стани ачигйоз. От по-напред, докато бях още чирак, задоволявах са да чета от неделя на неделя малките парченца от в. „Дунав“, които събирах през цялата седмица из абаджийските одаи, след като ги хвърляха вече калфите. По него време тютюнът са осукваше не в бандероли, а въ в. „Дунав“, който са издаваше специално за подобни потребности.
Това се прави в чест на самообразовалия се в европейския Русчук с неговите брадати велможи:
Когато бях още в абаджиите, често слушах да са говори, че в Русчук имало читалище, в което са събирали младежите и в което са приемали много вестници и книги. Мене ма интересуваха твърде живо тие неща, но не са решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там са приемали само ония личности, които ходили с европейски дрехи, които имале бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в разстояние на две години аз бях напреднал вече достаточно в моите умственни познания благодарение на няколко свес[т]ни лица, с които са срещах, повечето ученици, а най-повече на собственното си желание.
Сiе книга трябва да я има при себе си и оня, който не знае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.
Но не и от лош редактор!
Прочее, редактирах изданието така, че и лобут да ми се пада!“
Източник: БНР
ARTday.bg
