В бележката на писателя към един от най-провокативните му романи – „Състояние на страх”, ще откриете отговори на въпросите, които ни вълнуват, защото непрекъснато на световно ниво ни ги поставят на дневен ред като заплаха за бъдещето на човечеството. Е, Майкъл Крайтън е на друго мнение.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Роман като „Състояние на страх“, в който са изразени толкова много противоречащи си идеи, може да въведе читателя в недоумение относно какви точно са убежденията на автора по тези въпроси. От три години активно чета природозащитни текстове, което само по себе си е опасно начинание. Затова пък имах възможността да прегледам голямо количество данни и да обмисля много становища. Стигнах до следните заключения:
Ние знаем удивително малко за всеки аспект на околната среда, от миналото й до сегашното й състояние, до това как да я съхраним и защитим. Във всеки един спор всички страни преувеличават количеството реално познание и неговата степен на достоверност.
Атмосферният въглероден двуокис се увеличава и човешката дейност е вероятната причина за това.
Намираме се в средата на естествена тенденция към затопляне, започнала около 1850-а година, когато сме излезли от четиристотингодишен студен период, известен като Малката ледникова епоха.
Никой не знае в каква точно степен настоящата тенденция към затопляне е естествен феномен.
Никой не знае в каква точно степен настоящата тенденция към затопляне е резултат от човешката дейност.
Никой не знае на какво затопляне ще бъдем свидетели през следващото столетие. Компютърните модели показват разлики от четиристотин процента, което на практика е доказателство, че никой не знае. Но ако трябва да гадая — както правят всички, — бих казал, че нарастването ще е от 0,812436 градуса по Целзий. Няма доказателства, че моята прогноза за състоянието на света след сто години е по-добра или по-лоша от която и да било друга. (Не можем да „преценяваме“ бъдещето, нито можем да го „предсказваме“. Това са евфемизми. Можем само да гадаем. Една информирана догадка си е само догадка.)
Подозирам, че част от наблюдаваното затопляне на повърхността в крайна сметка ще бъде приписана на човешката дейност. Подозирам, че основното човешко влияние в тази посока ще дойде от начина, по който се използва земята, и че атмосферният компонент ще има по-нищожно значение.
Преди да взимаме скъпи политически решения въз основа на климатични модели, според мен би било разумно да се постави изискването тези компютърни модели да са предсказали с точност бъдещите температури за период от десет години. Още по-добре — двайсет.
Смятам, че е странно хората все още да вярват в надвисналата заплаха от изчерпване на ресурсите, след като в продължение на двеста години ни засипват с фалшиви тревоги за тази опасност. Не знам дали подобни убеждения в днешно време следва да се обяснят с непознаване на историята, със склерозирал догматизъм, нездравословна любов към малтусианството или с обикновено скудоумие, но те очевидно са се вгнездили дълбоко в човешкото мислене.
Има много причини човечеството да премине към принципно ново гориво и през следващото столетие това ще стане и без законови разпоредби, финансови инициативи, програми за замразяване на количествата въглерод или непрестанното мрънкане на разни паникьори. Доколкото знам, никой не е забранил конския транспорт в началото на двайсети век.
Подозирам, че хората от 2100 година ще са много по-богати от нас, ще консумират повече енергия, ще са по-малко и ще се радват на повече природа в естествен вид от онази, която имаме днес. Не мисля, че трябва да се притесняваме за тях.
Сегашният почти истеричен вой за по-голяма сигурност е в най-добрия случай пилеене на средства и окови за човешкия дух, а в най-лошия — покана към един нов тоталитаризъм. Отчаяно се нуждаем обществеността да бъде образована по въпроса.
Стигам до извода, че повечето природозащитни „принципи“ (такива като устойчивото развитие и предпазния принцип) на практика съхраняват икономическите предимства на Запада и по този начин създават един модерен империализъм по отношение на развиващия се свят. Това е един добър начин да кажеш: „Ние сме си взели нашето, но не искаме вие да си вземете вашето, защото това ще доведе до голямо замърсяване“.
„Предпазният принцип“, ако е приложен правилно, забранява предпазния принцип. Той е вътрешно противоречив. Следователно за предпазния принцип не може да се говори твърде критично.
Вярвам, че хората са добронамерени. Но изпитвам дълбок респект към разяждащото влияние на предразсъдъците, към системното изкривяване на мисълта, към силата на рационализирането, към дегизировките на личния интерес и към неизбежността на случайните последствия.
Изпитвам по-голямо уважение към хора, които могат да променят убежденията си, след като са получили нова информация, отколкото към онези, които се придържат сляпо към нещата, в които вярват вече от трийсет години. Светът се променя. Идеолозите — не.
През приблизително трийсет и петте години съществуване на природозащитното движение като такова, науката преживя истинска революция. Тази революция ни даде ново разбиране за нелинейната динамика, сложните системи, теорията на хаоса, теорията на катастрофите. Тя промени начина, по който мислим за еволюцията и екологията. И въпреки това тези вече зрели теории още не са си пробили път в мисленето на екоактивистите, които незнайно защо са пуснали корени в идеята и реториката на седемдесетте години на миналия век.
Нямаме и най-смътна представа как да запазим онова, което наричаме „дива природа“, и ще е по-добре да проучим този въпрос на терен. Не виждам доказателства да провеждаме такива изследвания по един скромен, разумен и систематичен начин. Затова и не вярвам да постигнем успех в управлението на дивата природа и през двайсет и първи век. За това обвинявам природозащитните организации точно толкова, колкото строителните предприемачи и собствениците на мини. Резултатите са същите — и от алчността, и от незнанието.
Имаме нужда от ново екологично движение, с нови цели и нови организации. Имаме нужда от повече хора, които да работят на терен, в действителна природна среда, и по-малко хора пред компютърните екрани. Имаме нужда от повече учени и от много по-малко адвокати.
Безумно е да смятаме, че можем да контролираме една толкова сложна система като околната среда чрез съдебни процеси. Можем да променяме състоянието й само временно — обикновено като предотвратим нещо, — като нито можем да предскажем, нито да контролираме крайните резултати от временната промяна.
Нищо не е толкова обречено на политизиране като околната среда, която всички ние делим, и с нищо не се злоупотребява толкова много чрез лоялността ни към дадена политическа партия. Именно защото е обща, околната среда не може да бъде управлявана от една-единствена фракция според собствените й икономически или естетически предпочитания. Рано или късно друга фракция ще вземе властта и предишната политика ще бъде сменена със своята противоположност. Стабилното управление на околната среда изисква да признаем, че всички предпочитания имат право на място под слънцето — на сноубордистите и рибарите, на любителите на планинското колоездене и алпинистите, на строителните предприемачи и природозащитниците. Тези предпочитания си противоречат и тяхната несъвместимост не може да се избегне. Само че истинската функция на политиката е да помирява несъвместими цели.
Отчаяно се нуждаем от необвързан с политиката механизъм за финансиране „на сляпо“ за провеждане на изследвания, които да определят подходящата политика. Учените неизбежно се съобразяват с онзи, който им плаща. Онези, които финансират изследвания — били те фармацевтична компания, правителствена агенция или природозащитна организация — винаги имат предвид определен резултат. Финансирането на научни изследвания почти никога не е свободно от натиск. Учените знаят, че по-нататъшното финансиране зависи от това дали резултатите са по вкуса на спонсорите. Вследствие на това „изследванията“ на природозащитните организации са точно толкова повлияни и подозрителни, колкото и тези, финансирани от индустрията. Правителствените „изследвания“ са повлияни по подобен начин в зависимост от това кой е на власт през съответния период. Никоя фракция не е оставала неизкушена.
Сигурен съм, че в света има твърде много сигурни неща.
Лично аз изпитвам дълбока наслада от общуването си с природата. Най-щастливите ми дни всяка година са онези, които прекарвам далеч от цивилизацията. Иска ми се естествената околна среда да бъде запазена и за идните поколения. Надявам се да бъде запазена в достатъчни количества и с достатъчно умение, макар да не съм оптимист. Заключението ми е, че сред „експлоататорите на околната среда“ са природозащитните организации, правителствените организации и едрият бизнес. Всички те имат еднакво нелицеприятни досиета.
Всеки си има дневен ред. Освен мен.
Превод от английски: Милена Илиева
ARTday.bg
