Преди 11 години душата на писателката намери покой в Бразилия
На днешния ден, 27 юни, през 2012 година в Бразилия издъхва писателката Свобода Бъчварова, автор на „Великденска ваканция“, „Литургия за Илинден“, „Жребият“, „Гонитбата“, „Наследникът“, „Приключенията на Фильо и Макензен“, „Телеграма с много неизвестни“, „Опасен чар“, „Земя за прицел“ и „По особено мъчителен начин…“.
Свобода Тодорова Бъчварова се ражда на 11 януари 1925 г. в град Горна Джумая (Благоевград). С подчертано леви убеждения, семейството е принудено да напусне страната след Септемврийското въстание и Деветоюнския преврат през 1925 г. и да се установи първо Виена, а после Франция. В последствие всички от фамилия Бъчварови са екстрадирани в Белгия, а в България бащата на писателката получава задочно смъртна присъда.
Тъй като малката Свобода често боледува, майка ѝ се възползва от амнистията за жените емигрантки и се завръща в България заедно с нея, а бащата на бъдещата писателка остава в Белгия. Когато заминава да следва естетика в Ленинград след 9 септември 1944-а, бързо осъзнава, че действителността в СССР е съвсем различна от тази, която си представя татко ѝ. С нови познания и мироглед тя се завръща в България и през 50-те вече е на работа в културния отдел на „Работническо дело“. Използвайки вестника като платформа за прокламиране на своите идеи, Бъчварова попада в интелектуалния кръг, който споделят Панчо Панчев, Иван Кирилов, Васил Джерекаров, Владимир Найденов, Радой Ралин, Добри Жотев, Блага Димитрова и Иван Радоев.
През 70-те и 80-те, златните години на българското кино, Свобода Бъчварова интензивно се занимава с филмова редакторска работа и става ръководител на творческия колектив „Хемус“. Ще запомним работата ѝ с режисьора Георги Дюлгеров и Руси Чанев във филма „Мера според мера“ по неин сценарий, направен по романа ѝ „Литургия за Илинден“. Ще я запомним и със сценариите на „Между релсите“ с режисьор Вили Цанков (получил международна награда „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция), с „Жребият“, „Опасен чар“, „Не знам, не чух, не видях“, „Фильо и Макензен“, „Бой последен“, „Спомен“, „На всеки километър“ – все филми по неин сценарий или по нейни книги. Редактор е на филмите „Авантаж“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Мъжки времена“, „Козият рог“, „Господин за един ден“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ и „Таралежите се раждат без бодли“.
След като е уволнена от Българската кинематография, Свобода Бъчварова заминава при дъщеря си Елица в Бразилия. Там и довършва започнатият през 70-те роман от три части „По особено мъчителен начин“, посветен на нейните родители. За книгата самата писателка споделя: „Събирах материали за книгата още през 50-те години, изхождайки от позицията, че народ, който не познава миналото си, е принуден да го преживее отново. Миналото е едно органическо присъствие по пътя към истината.“
По случай 80-годишнината на писателката, през 2005 г. президентът Георги Първанов ѝ връчва най-високото държавно отличие Орден „Стара планина“.
Представяме ви цитати на Свобода Бъчварова от „Приключенията на Фильо и Макензен“:
„По балконите на голямата къща се вееше бельото на обитателите, полюшвано от вятъра като знамена на крайцер, тръгнал на официално посещение в чужда страна. Съдейки по количеството на тия знамена, можеше да се предположи, че екипажът е твърде многоброен, а качеството на бельото и разноцветните кръпки по него издаваха, че обитателите не принадлежат към френския двор, а са като по-голямата част от човечеството.“
„Слънцето още не се бе показало зад високия хълм над града, но животът бе започнал. Първо се обадиха петлите, после кокошките, кравите, конете, кучетата… А някъде отдалеч се носеше квиченето на свиня, която, като най-невъздържана, напомняше на човека — господар на вселената, — че е поел грижата за животинското царство. Ако не възпитанието, то поне изхранването му.“
„Според мене човечеството се дели на две: от една страна са децата, от другата — възрастните. При това делене годините нямат никакво значение. Истинските деца знаят до края на живота си, че са деца и даже когато пораснат, скрито си пеят детски песнички. Ако им падне, играят и на народна топка, и на прескочикобила, и така нататък… Само че се срамуват от другата част на човечеството, които не са деца и ни наричат „мили“. Имах баба, която напълно ми уйдисваше на всичко като дете. Тя беше от нашата партия. И умря като дете на 93 години!…“
Борис Белев
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
