Представяме ви есето „Аз и ти заедно“, посветено на Трайчо Танчев
„АЗ И ТИ ЗАЕДНО“
Някои обичат да казват: ”Имам много приятели, с лопата да ги ринеш…” Те тупат всеки срещнат по рамото, притежават огромен списък от адреси и телефонни номера, създават събитие от всяко случайно познанство. Тези хитри и лекомислени хора лъжат не само нас, но и себе си. Непознали големият ангажимент на истинската дружба, те принизяват приятелството до обикновена връзка, до приятна компания, до демонстрация на популярност в обществото. За тях приятелят не е човекът, без който не може, а човекът, чрез който може да се свърши това или онова, да се постигне нещо. Така те отнемат на дружбата най-важното – нейната безкористност, нравственото и величие – като в крайна сметка я превръщат в източник на някакви облаги. За подобни хора девизът: „Приятел в нужда се познава!” има направо практическо значение. Непочувствали моралната красота на себеотдаването за другия, те не обичат дълбоко и истински онези, които наричат свои приятели, а просто ги държат около себе си като „среда” или като миманс, готови в първия удобен момент да ги използват. Мисълта на Чехов, че „В приятелството има повече любов, отколкото в самата любов” е без стойност за тях. Те не знаят нищо за тази необикновена любов между сърцата и затова ринат чакъл, вместо бисери. Тяхното приятелство е едно шумно „Здрасти, мой човек!” и нищо повече. То е мимолетно, нечистоплътно и сиво – една сянка, която може да прегазиш, без да трепне от обида и болка. Като всяко скъпо и свято нещо, истинското приятелство се среща рядко. То е един велик съюз между две души, между два характера, между две еднакви разбирания върху живота, който се изгражда бавно, с цената на много изпитания и проверки. Приятелят не е любима жена или роден син и затова слепите сили на биологичната връзка не взимат участие в отношението към него, не създават онова спонтанно магнитично поле, което привлича съществата извън логиката и фактите на живота. Това издига приятелството над природата и го превръща в една от най-чистите и най-сложните нравствени категории, които човек познава. Чуждо на прегръдката на телата, то е немислимо без прегръдката на душите. Без онази хармония между мислите и действията, между етиката и идеалите, която извисява хората и ги съединява завинаги. Не случайно Зенон казва, че „Приятелят е другото аз.” Разшифрована тази мисъл обяснява всичко. Според нея, приятелят е това, което сме ние. Той е мислите и моралът ни, продължени в друг човек, собственото ни самооткриване в една чужда душа, обърната към нас. Не нашата сянка или нашето огледало, а живата ни проекция сред мравуняка на себеподобните. Той не е просто близкият човек. Той е нещо много повече. Той е човекът, който ни подтвърждава. В този смисъл, приятелят е онзи, който ни дава доверието – доверието в другия и което е по-важно – доверието в нас самите. Пред него ние сме такива, каквито сме пред себе си: без грим, без украси, без лицемерни пози. Пред всички други, дори и пред майките си, ние играем малко или много. Когато сме с него, забравяме всякаква игра, защото нима може да се играе пред собственото аз. Истинската дружба не познава театъра, дори и най-невинният. Тя не го търпи, тя го отрича. Иначе и не може да бъде, защото голямата приятелска всеотдайност отхвърля всичко изкуствено. Даже онази малка и забавна игра, която е позволена при любовта, тук е изключение. Това превръща приятелството в една цитадела на искреността, придава му строги и сурови черти. Ето защо, то не се среща често под път и над път. На много хора им липсват сили, за да го изградят и запазят. Затова прав е Федър, който учи, че „Думата приятел е в устата на всички, но истинското приятелство се среща рядко.” То, истинското приятелство, иска всичко. От пълно отдаване на другия до пълното сливане със съдбата му. Всяка голяма дружба е едно доказателство в това отношение. Спомнете си за дружбата между Маркс и Енгелс и вие ще имате най-голямото доказателство. В нея всичко е съвършено. Нейният пример потвърждават едновременно и Чехов, и Зенон, и Федър. Много хора са убедени, че голямото чувство е достатъчно, за да се роди и осъществи голямото приятелство. Това е измама. Наистина приятелството е немислимо без взаимното избухване на чувствата. Емоциите са част от неговата природа. Но само емоциите не могат да създадат онази здрава съдбовна връзка, която, ако е истинска, продължава цял живот. Те са твърде леки и капризни, за да устоят на всички бури и съблазни, които рушат истинската дружба. Техният щит е крехък и вихрите лесно го помитат. Ето защо приятелството, изградено само върху тяхната основа е бурно, красиво, но малолетно. То е като първата любов – чисто, но безсилно да се защити. Голямата, вечната дружба е там, където мостът между душите е една обща мисъл. Еднаквостта в убежденията е циментът, който споява завинаги връзката между приятелите. Пропука ли се някъде този невидим цимент, приятелството помръква, губи своята девственост, започва да страда. В това отношение, то е страшно деликатно, безкомпромисно, цялостно. При любовта природата е измислила хиляди хитрости и съблазни, които запълват пукнатините и дори затварят пропастите. Там естеството побеждава всичко, за да постигне своята цел. При приятелството нищо счупено не може да се залепи и раните остават отворени завинаги. За разлика от природата, социалните възгледи на човека не действат сляпо, не са изява на несъзнателното, на инстинкта. Тяхната сила е в степента на нравствеността им. Затова не може да има приятели с различни социални концепти, с различни идеи, с различно отношение към обществените проблеми. Хора с подобни различия могат да бъдат добри познати, интересни събеседници, симпатични един на друг опоненти, но никога няма да станат истински приятели. Тях винаги ще ги разделя най-важното в живота – отношението им към света, към обществените конфликти, към търсенето на истината. Обратното на обикновеното познанство, дори и когато то е обагрено от известна емоционалност, чистата дружба не приема и не цени различните езици, не се осъществява там, където съществуват нравствени разногласия. Тя има само един път и само едно знаме. Не може двама приятели да служат на два различни идеала, да се подчиняват на две различни воли, да виждат пред себе си две различни цели. Не може, защото рано или късно животът ще ги изправи един срещу друг, ще наложи правото на единия над правото на другия. А там, където има налагане, там приятелството е мъртво. Цялата тази безкомпромисност, която лежи в основата на приятелството, го прави колкото благородно, толкова и трудно за осъществяване. В едно и също време тя е неговата сила и неговата слабост. Благодарение на нея, то винаги е чисто, запазено от всякакви хитрости, монолитно. Но, пак благодарение на нея, то е необикновено нежно, лесно ранимо, чувствително. Сигурно затова мъртвите приятелства са повече от живите. Обърнете се назад и вие ще видите колко минали приятелства лежат зад гърба ви. В повечето случаи техните тъжни гробища са плод на безкомпромисността. Някое ночаквано различие в мислите или някоя неделикатна постъпка е прекъснала нишката им. Вие сигурно сте се борили за тях, искали сте да ги спасите. Напразно! Нищо не може да върне назад разочарования приятел. Тръгнал веднъж, той си отива завинаги. В това има нещо много тъжно и заедно с това – много достойно, морално. Приятелството не познава лицемерието. Искрено и гордо, то никога не се поддържа с илюзии. Различни са начините, които правят хората тъжни и нещастни. Но, без съмнение, една от тях, е липсата на истинско приятелство. Онзи, който няма верен приятел или верни приятели, прилича на сирак. Той не е самотен, той е сам. Защото „Що е приятел?- пита Елвесиюс и отговаря точно – Това е роднината, избран от нас”. Да, това е близкият човек, без който не можем. Хората без приятели не познават цяла една вселена от чувства и вълнения, които голямата дружба ражда и развива. Те не знаят какво значи да живееш два, три, четири живота в един. Не разбират колко много боли чуждата болка и как окриля чуждата радост. Затворени в своето „его” тези хора нищо не дават и нищо не получават. Те са голи дървета, захвърлени сред полето, неспособни да се докоснат едно друго, изгорени от суховея на собствената си скука. Шота Руставели е стократно прав, когато отбелязва, че „Който не търси другари, е враг сам на себе си”. Прав е, защото в приятелството са скрити много от нашите най-съкровени мисли и надежди. Когато искаме да чуем как звучи една наша истина, ние не я декларираме пред себе си, а я казваме на приятеля си. Ние знаем, че той ще я поеме, за да ни я върне още по-чиста и по-богата. Неслучайно много от пътищата ни към света минават през него. Тежко на онзи, чиито пътища не минават през никого. В този смисъл, приятелят е не само опората ни в трудни моменти, но и нашият пръв интимен слушател, съветник, ценител. Оттук се ражда онази неповторима емоционална атмосфера, която обгръща приятелството. И онова особено щастие на взаимността, което никъде другаде не можем да намерим. Заради всичко това – заради тази атмосфера и това щастие – ценете приятелството! То е едно от най-скъпите богатства в живота. Парите и удоволствията са нищо в сравнение с него. Защото както е отбелязал Брехт : „Ние – това е повече от аз и ти”. Това сме аз и ти заедно. Две души, прегърнати завинаги“.
Стефан Продев (15 септември 1927 г. – 3 септември 2001 г.)
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
