Диан Станчев, размишления от Монмартър
Вярвам в „циклещите“ хора.
Онези, които сядат на софрата ти, а после хукват без към бара…
Онези, които ти пушат от цигарите, а после сменят марката на цигарите…
Онези, които, когато са тъжни и затруднени идват, а когато са щастливи – бягат…
Онези, които…
И това безброй пъти…
Онези, които… приемат „цикленето“ в живота си като възходящо развитие по спирала.
Всъщност, „цикленето“ на тези хора е също част от спирала, но е „циклене“ в основата на спиралата, без да потеглят нагоре.
Всъщност, по пътя на житейската спирала винаги има „циклене“, но само тези, които имат силата да излязат от циклите могат да стигнат до върха на спиралата.
Вярвам в „циклещите“ хора, защото всеки е роден с правото и възможностите да разкъсва пръстена на циклите, за да види небето от върха на спиралата.
За да вярваш в „циклещите хора“, трябва добре да ги познаваш, да си открил онова малко слънце, скрито дълбоко в тях, заключено зад девет врати.
А вярата е вяра, че онова малко слънце един ден ще изгрее и разтопи оковите на цикъла. А след това е лесно – просто се върви по пътя на спиралата нагоре, стига животът да ти даде достатъчно време, за да може този път да бъде по-дълъг.
Вярвам в „циклещите“ хора. А за да им вярваш, трябва да ги обичаш по детски и искрено.
Диан Станчев, Париж
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
