Италиански поет, прозаик, драматург, режисьор и теоретик, Пиер Паоло Пазолини ще остане и в историята на киното като създател на шедьоври, като „Мама Рома“, (Mamma Roma), „Медея“ (Medea), „Едип цар“ (Edipo Re), „Декамерон“ (Il Decameron), „Евангелието от Матея“ (Il Vangelo secondo Matteo), „Птичища и птички“ (Uccellacci e uccellini), „Теорема“ (Teorema) и др.
Пиер Паоло Пазолини е роден на 5 март 1922 г. в северноиталианския град Болоня. Неговият баща е военен офицер от аристократичен произход, който членувал във фашистката партия, но Пазолини винаги е бил по-близък със своята майка – обикновена селянка. Това, че се е смятал за принадлежащ към низшите класи на обществото, просто се набивало на очи. В неговите филми действие най-често се развива в средите на пролетариата и нерядко използва като актьори обикновени хора от улицата. Същото се отнася и за неговите сексуални партньори – предпочитал обикновените, необразовани момчета.
Твърди се, че най-важните личности за него били Иисус Христос, Карл Маркс и Зигмунд Фройд.
Пазолини се прочува още преди да започне да снима кино. Според собственото му признание, първата му любов била поезията. И до днес е смятан за един от най-значимите италиански поети.
Израства в католическо семейство. Но съвсем рано се самоопределя като атеист, комунист и марксист. Докато учи в Болонския университет, през 1942 г. публикува първата си поетична книга – „Поезия от Казарза”. Година по-късно се записва да служи в армията в последните месеци на Втората световна война, а след обявяването на капитулацията на Италия е пленен от германците. Скоро избягва и се скрива в малкото градче Казарза, където живее няколко години.
Независимо от многобройните му творчески успехи, той остава през целия си живот самотник. Управляващите го преследват за левите му убеждения, комунистите пък го изключват от партията след хомосексуален скандал, а църквата винаги го е смятала за богохулник и пропаднал в морално отношение грешник.
Пазолини е обвинен в „развращение на малолетни и в непристойно поведение на публично място». Съдът го оправдава по първия пункт на това обвинение, но не снема от него обвинението в непристойно поведение. Две години по-късно е оправдан и по този пункт. Но в резултат на тези съдебни преследвания учителската му кариера била напълно разбита. По това време пише до свой приятел: „Бъдещето ми не само е мрачно, но то просто не съществува“.
Системните съдебни преследвания, на които е подложен по обвинения (най-често!) в непристойност и богохулство силно затрудняват и кариерата му на кинорежисьор — за двайсет години е изправян трийсет и три пъти пред съда. Девет от филмите му срещат сериозни препятствия от страна на цензурата, а самият той често е обвиняван (най-често без основания) в нарушаване на приличието. Всичките пъти е оправдаван.
Печели литературна популярност още с първия си роман – „Жесток живот“. Освен романи, пише и сценарии и преди за стане режисьор успява да напише около 15, в това число и за филма на Фелини „Нощите на Кабирия“ (Le notti di Cabiria).
Първият му режисьорски успех е филмът „Безделник“ (Accattone), определян като „неореалистична драма“.
Кинокритикът Дж. Уимп пише, че дълго време се опитва да разбере, кое е онова, което прави изключителни филмите на Пазолини. Според него, киното на този италиански режисьор е по-скоро визуално, отколкото повествователно, филмите му са изградени от кратки, изолирани епизоди, които може да сравним с фотографии, математически аксиоми или отговори на вопроси от Катехизиса. За постигането на такъв ефект Пазолини прибягва към три основни прийома: 1) използване на общи планове в съчетание с отсъствие или незначително действие; 2) неподвижност на камерата; и 3) участие на непрофесионални актьори.
Не може да се каже, че Пазолини оставя обширна филмография – общо 26 заглавия, от които 12 игрални филма.
В началото на 70-те години пътешества из Изтока – Иран, Йемен, Непал, за да събере материал за своята амбициозна „Трилогия на живота“, съставена от „Декамерон“ (1971), „Кентърбърийски разкази“ (1972) и „Цветът на хиляда и една нощ“ (1974).
В тези ярки, пъстри и „непристойни“ филми Пазолини се опитва, по собствените му думи, да се противопостави както на излишната политизация и утилитаризма на левите партии, така и на масовата култура. Целта му била да създава филми, в които може да се почувства естественото, физическо начало, elan vital, което отдавна е било загубено, според него.
След завършване на тази си трилогия Пазолини на практика се отрича от филмите си, заявявайки, че подобна сексуалност не съществува в реалния живот. И няма никакъв изход от този затвор, в който е затворен човекът, освен пълното бягство от действителността. Последният филм на Пазолини „Сало, или 120-те дни на Содом“ (Salò o le 120 giornate di Sodoma, 1975) е кошмарно, непредаваемо с думи представление на необуздан фашистки разгул, садомазохистски секс и насилие.
Лично за мен най-хубавият му филм е „Птичища и птички“ (Uccellacci e uccellini, 1966). За ролята си в него големият италиански комик Тото е отличен с Наградата на Италианските киножурналисти за най-добър актьор.
Сред 15-те международни награди, които печели със своите филми, се открояват следните: Специалната награда на журито във Венеция през 1964 за „Евангелието на Матея“, „Златна мечка“ от фестивала в Берлин през 1972 г. за „Кентърбърийски разкази“ и Голямата награда на журито в Кан през 1974 г. за „Цветът на хиляда и една нощ“.
Пазолини е убит на 2 ноември 1975 г. Тялото му е намерено на плажа в Остиа. Бил е пребит до смърт и обезобразен до неузнаваемост. Това е едно от най-бруталните тежки криминални престъпления в Италия през 70-те години, предизвикало противоречиви реакции в обществото – от потрес и мъка до злост и злорадство. Истината за извършителя или извършителите на това убийство не е разкрита и до днес.
Смъртта му разтърсва цяла Италия. И леви, и десни я използват, за да си присвоят Пазолини като радикален изразител на техните идеи.
„Загубихме поет, какъвто почти не се среща по света – пише Алберто Моравия, – такива като него се раждат само два или три пъти на века.“
Медиите дискутират дали Пазолини сам не е търсил смъртта, дали не е искал да стилизира себе си като жертва на обществото.
„Особено през последните години ми харесва да го виждам в ролята на последния голям пророк – казва за него режисьорът Бернардо Бертолучи. – А той беше пророк, защото съвършено и болезнено разбираше всичко, което идва и което ще дойде, включително до наши дни.“
Затова не е случайно, че години след неговата смърт за него си спомнят мнозина: приятели, съмишленици и може би най-вече почитателите на филмите му.
Самият той казва за тях следното: „Творчеството ми е белязано от дълбока и инстинктивна омраза към положението и държавата, в която живея. Нямам контакти с народа, нито пък с интелектуалците.“
„Когато правя филм, няма символика, няма филтър между мен и реалността, както е в литературата. Киното е експлозия на моята любов към реалността.”
„Мисля, че да скандализираш е право, да си скандализиран е удоволствие, а тези, които са против скандалите, са моралисти.”
„Не вярвам, че някога ще има форма на общество, в което хората ще са свободни.”
„Футболът е последният сакрален ритуал, останал в наши дни.”
„Аз съм невярващ, но съм невярващ, който изпитва носталгия по вярата.”
„Смъртта не определя живота.”
„Днешната сексуална свобода за повечето хора е само задължение, социален дълг, общоприето правило, а не истинска необходимост.”
„Казват, че съм имал трима герои: Исус, Маркс и Фройд. Истината е, че имам само един герой – Реалността.”
„Църквата е безмилостното сърце на държавата.”
„Аз така отчаяно обичам живота, че не може да свърши зле за мен.”
„Всяка формалност – официалните учреждения, религията, не само не са задължителни, за да се подобри светът, а напротив, те пречат за това.”
„Разбира се, случаят с Русия е тежък не толкова много заради тежестта на присъдите, но поради факта, че държавата си измива ръцете с великолепната идеология на Маркс, като все повече засилва бюрокрацията, милитаризма, полицейщината и т.н.”
„Смъртта е абсолютно необходима. Докато сме живи не ни достига смисъл, а езикът на нашия живот (с помощта, на който ние изразяваме себе си) е непреводим… Животът може да бъде изразен благодарение на смъртта.”
ARTDAY.BG
