Сряда, 04 Октомври 2017 | Театър

На днешния ден преди 91 години се ражда един от най-великите артисти в българския театър и кино

Висок, леко прегърбен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха мъжество, детска наивност и пламъчета от всеки нов образ – такъв беше актьорът Георги Георгиев-ГЕЦ. Думите „легендарен”, „голям”, „велик” винаги са му прилягали, защото беше ненадминат и искрен във всяка своя роля. Най-много обаче му отива „великолепни”.

Не е изхвърляне – ГЕЦ наистина носеше цялото си великолепие с неподправената естественост на най-обикновен българин. А беше това, което днес мнозина наляво и надясно си приписват: звезда. От най-ярките, която угасна в един септемврийски ден преди 20 години. Угасна няколко месеца, след като получи тежък инсулт на сцената. При това така, че публиката, която толкова много му вярваше, не допусна, че страданието на неговия герой е… истина за актьора.

Георги Георгиев-ГЕЦ е роден на 4 октомври 1926 г. в село Разпоповци, сега квартал на град Елена.


Кадър от филма "Осмият", реж. Зако Хеския

„Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7–8 годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена – барон Скарпия в „Тоска”, разказва актьорът в биографичната „Книга за ГЕЦ” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”).

Когато завършва гимназия, поема към София – мечтае да стане професионален актьор. Приемат го в тогавашното Държавно висше театрално училище едва на третия път през 1949 г., но пет години по-късно вече е в трупата на НТ „Иван Вазов”. Там играе почти 40 години, преди да бъде „прогонен” заедно с цвета на националната трупа. Гилдията още потръпва при спомена как в началото на 90-те години най-добрите български актьори са вкупом пенсионирани и обидно отстранени от националната трупа.

„Това беше голям удар за него, преживя го дълбоко  – спомня си преди време един от синовете на ГЕЦ, покойния вече режисьор Иван Георгиев. - Даже не искаше да минава покрай Народния театър. След пенсионирането си се превърна в пътуващ актьор. Най-трогателните ми спомени за баща ми са как си сгъваше дрехите замислен и потегляше с куфара на път. Не винаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!”

Болката наистина е голяма, но не и привързаността към сцената. Тогава се появява бизнесменът Барбуков и подава ръка на ГЕЦ, Таня Масалитинова, Славка Славова, Гинка Станчева и Мария Стефанова. Те правят своята пътуваща трупа и въпреки натрупаните години, обикалят страната със своите представления на „Може би на покрива има кон” и „Скакалци”.

И още едно откровение от „Книга за ГЕЦ”: „Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се ако има време и за тях... Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените у него възможности…”


ГЕЦ и колегата му от Народния театър Любомир Кабакчиев (вляво) в кадър от тв сериала "На всеки километър", реж. Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев

Изборът на Георги Георгиев-ГЕЦ явно е улеснил живота му. Зрителите го обикнат както от десетките му превъплъщения на кино- и тв екрана – „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Осмият”, „Нощта срещу 13-ти”, „Цитаделата отговори”, „Привързаният балон”, „Прокурорът”, „Равновесие”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Зарево над Драва”, „Пътят към София”, „На всеки километър”,  „С пагоните на дявола”, „Сами сред вълци” и др., така и на театралната сцена – „Горещо сърце”, „Пред буря”, „Иван Шишман”, „Златната карета”, „Монахът и неговите синове”, „Боряна”, „Еснафи”, „Тази малка земя”, „Хъшове”, „Бяг”, „Опит за летене”, „Под игото”, „Образ и подобие”… Повечето от филмовите му роли са изключително тежки, но никога не прибягва до помощта на каскадьор. За да е истински.

Приживе синът му Иван Георгиев си спомняше още: „Татко страдаше от високо кръвно, но работеше активно въпреки годините си. Всъщност умря месец, преди да навърши 70. След пенсионирането си от Народния работеше с пътуващия театър. Преди инсулта не се чувстваше добре и майка ми сякаш предчувстваше какво ще се случи. Спирахме го да не тръгва. Трябваше да играе в постановката „Хотел „Плаза” в Стара Загора. „Хората, вика, са си купили билети – не може да не отида!”

По време на представлението му става лошо. Започва да залита на сцената, да забравя реплики. Партньорката му на сцената – Таня Масалитинова, забелязва това. Цялата трупа се покланя, когато той рухва безпомощен зад кулисите. Закарват го в местната болница. И там всъщност прекарва фатални три дни, след които вече го докарахме в София, но беше късно. В Стара Загора нямаха дори скенер, за да разберат, че положението му е критично.

Буквално 15 минути след пристигането ни в ИСУЛ го сложиха на операционната маса, за да отстранят хематома. Но за съжаление беше късно – изобщо не дойде в съзнание, преди да умре.”

Агонията продължава от април до 2 септември 1996 г. Актьорът не дочаква празника за 70-ия му рожден ден, който подготвят негови колеги и приятели.


Кадър от филма "Селянинът с колелото", реж. Людмил Кирков

В деня на 91-годишнината от рождението на Георги Георгиев-ГЕЦ предлагаме откъси от негови интервюта в края на дните му:

„Целият ми живот премина в работа – в театъра, в киното, в телевизията, радиото. И продължавам да се стремя към усъвършенстване. Вече смятам, че все по-рядко и по-рядко мога да сбъркам, да не свърша добре работата си. Е, не винаги резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, колеги, критици, които могат със съветите си да го подведат. А често вината е и в самия него.

Когато не се получи една роля, в началото съм шокиран – ден, два, седмица, а след това отново се появява амбицията. Никога първоначалният шок не се е превръщал в отчаяние. От друга страна, още от театралната академия ми е останал навикът, когато имам успех, да мисля вече за следващата роля. Това става толкова бързо, че не мога да се нарадвам, да отпразнувам успеха. Защото винаги най-интересно е началото, развитието, изграждането. Тук има хазарт – по какъв път вървя, как ще се получи. Работата над ролята е по-приятно, отколкото резултатът.”

„Поколението, от което съм аз, моите приятели, колеги… болшинството не по наше желание бяхме пенсионирани или съкратени. Не ми е присърце да говоря за това и да търся някакви причини, но то е факт. Сега част от нас играят в отделни трупи, други – както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отказаха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от огорчение, дали от нещо друго – не зная…

Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам.”

ГЕЦ и Таня Масалитинова до последно са партньори на театралната сцена

„Не, това не е започване отначало. Трябва да усвоим и нов начин на работа. Около 40 години в Народния театър аз съм работил при най-добри условия – гримьорна, гардеробиер, помощен персонал, сценични работници, реквизит и т.н. Виждам разпределението на програмата, заглавието на пиесата, датата на първата репетиция, ролята, която ми е възложена, и започвам да работя върху образа. Грижил съм се само за него. И репертоарът какъв ще бъде не ни интересуваше толкова – имаше си хора, които го определяха.

Сега е друго. Сами си търсим пиесата, след това режисьор, място, където ще работим. Често това става по апартаменти и е щастие, ако намерим оборудвано помещение, в което да минат репетициите. Непрекъснато сме в движение. Ние си носим реквизита, касетките, понякога и магнетофона. В повечето случаи в театъра, в който пристигаме, не използваме помощен персонал и сами си редим сцената, играем с костюми, каквито сме намерили или ушили. Разликата не е в полза на втория вариант, но при тази ситуация се чувстваме поновому добре. Често си повтаряме репликите от „Лес”, когато се срещат двамата артисти Щастливцев и Нещастливцев и единият пита: „Генадий Демянич, ти накъде?”, а другият отговаря: „От Керч за Вологда, а ти?” „От Вологда за Керч.”

„Винаги съм мечтал да се облека като нашите стари актьори – с хубав костюм, риза, вратовръзка, като много мои колеги от по-старото поколение, на които съм се възхищавал. И така облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача… Това нещо никога не ми се е удало. От небрежност, която не е за пример, но по-главната причина е, че никога не ми е стигало времето. Поначало съм бавен актьор, бавно си изграждам образите, много ме занимават подробностите…”

„В живота никога не съм познал отчаяние!”

Виолета Цветкова

АRTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
телефон: 0888 002 298
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017