„Харесва ми да казвам, че съм роден в тридесетте години на миналия век. Ако някой иска да провери влиянието на звездите върху един човешки живот, мога да бъда по-конкретен: 3 май 1934 г. Знам къде съм поел първата глътка въздух. Случило се в горната източна стая на голямата дядова къща, строена през 1892 г. от Йосиф Шнитер”, описва идването си на този свят Иван Андонов – режисьорът, актьорът и сценаристът в киното, анимацията, театъра. Направил е най-касовите филми в родното кино – „Опасен чар”, „Дами канят”, „Вчера”. А до края на живота си рисува картини, които слагат в малкия джоб мастити художници. В живота има три съпруги, една дъщеря, една внучка. Днес Люба Маричкова твърди, че никога не го е ревнувала. „Когато тръгнахме заедно, той каза: Ако искаш от това да излезе нещо, трябва да си с мен. Моята работа е да снимам филми. Иначе такива са ни годините, че всеки може да си тръгне по свои пътеки – аз бях на 30, той на 43.” Иван се самоопределя като „влюбчив, но моногамен” – в момента в който се влюби, се жени.
„Победен съм, безнадеждно съм победен от простащината”, казва Иван Андонов в последното си интервю.
За мъжа на живота си Люба Маричкова отбелязва: „Той се считаше безнадеждно победен от простащината, виждаше, че тази нация отива на никъде с това, че няма култура на български език, само някакви чужди и недобри образци, които тук непрекъснато преминават и децата им подражават. Като гледаше телевизия, казваше: А, бе Люба, аз не съм вече за този свят. Аз съм дефектният”. Неговите филми не бяха идеологически. Освен това Иван беше много интересно съчетание между артистичен и много практичен човек. Той знаеше какво може и какво не може.“
С Люба Маричкова
Ето какво пише самият Иван Андонов в мемоарите си:
„Никога не обичам да лъжа, но понякога се е налагало. Ударът дойде неочаквано. Отлична диплома, активна културпросветна работа в самодейността, майка работничка, но…ПРОИЗХОД БУРЖОАЗЕН! Отивам да си получа ОФ бележката за кандидатстване, без която нямам право да подам документи в нито едно висше учебно заведение и милата чиновничка – този ситно накъдрен, кривокрак, мустакат и смърдящ на многоседмична чеснова пот екземпляр, започва дълго ровичкане из някакви папки. Накрая, със загадъчна усмивка изписва трите ми имена върху гадна хартия, на циклостилно отпечатана бележчица. Удря кръглия печат, топва писеца в мастилото и с необработен почерк ме заколва: „НЕ МОЖЕ ДА СЛЕДВА ВЪВ ВУЗ!” Нямам ятаган и затова кротко питам: „Защо?”, а тя ми отговаря, че в момента Народната ни Република България има нужда от войници, а ако след две години, с вярна служба към народната власт, изкупя произхода си, тя лично ще ми даде друга бележка.
Сгънах гадното листче и се прибрах у дома. Най-сетне някои умения, придобити от рисуването родиха един фалшификатор. С тънка четчица, попивателна хартия и слаб разтвор от белина, атакувах изписаната с мастило думичка „НЕ”. Мастилото изчезна, но на грубия жълтеникав лист остана бяло петно. Обработих го с темпера и акварел, така че и с лупа фалшификацията не се виждаше, но срещу слънчева светлина петното личеше…Четири години се боях, че ще бъда разконспириран и изхвърлен от театралната академия. Въпреки добрия успех, никога не посмях да кандидатствам за стипендия. Обаче документите за кандидатстудентския изпит подадох. Бележката от ОФ гласеше: „МОЖЕ ДА СЛЕДВА ВЪВ ВУЗ”.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
