Данте Габриел Росети е роден на 12 май 1828 г. в Лондон, в дребнобуржуазно интелигентско семейство. Баща му е италиански емигрант, известен скандалджия. Данте е един от основателите на Братството на Прерафаелитите, които се обединяват около средновековната естетика и пропагандират идеята за сливане в едно на всички видове изкуства.
Въпреки че Росети се прехранвал с рисуване на живопис, по-известен е със стиховете си. В съответствие с убежденията на Прерафаелитското братство, стиховете и живописните му платна взаимно се допълват. Росети бил изключително уважаван като майстор на сонета. Първото си стихотворение пише под вдъхновението на „Гарванът” на Едгар Алън По. Всеки негов щрих, както и всеки стих, е съобразен с дълбока символика и средновековен колорит. През периода 1854 – 1862 г. той преподава рисуване в първото в Англия образователно заведение за низшите класи на обществото, и се превръща в любимец на учениците си.
„Лейди Лилит“
През 1852 г. в школата на Миле Росети среща Елизабет Сидал – поетеса и муза на всички членове на Братството. През 1953 г. той я рисува в цикъл, посветен на Данте и Беатриче. От този момент нататък двамата са неразделни и тя не позира на никой друг, като едновременно е негова муза, любима и едновременно с това ученик. Връзката им продължава повече от 10 години. Елизабет не копира стила му – нейният е далеч по-груб и експресивен, а любимите ѝ теми са легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. За почитателите ѝ най-интересни са автопортретите ѝ, защото от тях наднича една тъжна жена с уморени очи, а не идеална красавица.
Портрет на Елизабет
Росети прави множество скици с Елизабет, някои от които по-късно служат като ескизи за картините му. Елизабет обаче е болна от туберкулоза и често изпада в дълбока меланхолия. Когато вече е много зле, през 1860 г., Росети най-сетне се решава да се ожени за нея, въпреки скромния ѝ произход и влошеното здраве. На сватбата тя е толкова зле, че се налага да я носят на ръце. През 1961 г. Елизабет забременява, но детето се ражда мъртво и тя изпада в дълбока депресия. На следващата година умира от свръхдоза лауданум – не е известно дали сама е посегнала на живота си, или инцидентът е случаен. В пристъп на отчаяние, той оставя в косите ѝ сонетите си и те са заровени с нея. Седем години по-късно Росети разрешава гробът да бъде отворен и стиховете да се върнат на белия свят, но не присъства лично и никога не си прощава оскверняването на паметта на любимата си. През 1870 г. стиховете излизат в книга.
След смъртта на Елизабет Росети непрекъснато изпада в депресии, които редува с меланхолични състояния, алкохолни и наркотични опиянения. Живее сам и изолиран в дома си, загубва зрението си и не може да рисува, а всичко което му остава е болезнения спомен за любимата. През 1882 г. трагичният му, самотен и белязан от угризения жизнен път приключва, за да намери най-сетне покой до Елизабет.
„Красотата без любимия човек е като меч през сърцето“ е казал поетът, чийто живот е белязан от трагичната любов. „На местата, където теб те няма, няма и живот“.
Заглавна снимка: Автопортрет на Росети
Димитър Янков, ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
