Писателят е принуден да избяга от страната само ден след премиерата на спектакъла „Аз бях той“
На 15 юни през 1969 година в Сатиричния театър се състои премиерата на пиесата на Георги Марков „Аз бях той“ под режисурата на режисьор Методи Андонов. Тя все едно никога не е съществувала, не се води в отчетите, липсват протоколите на художествения съвет, няма запазени афиши, няма снимки, рецензии и продадени билети. Издадена е за първи път едва четвърт век след написването ѝ. Пред публика е играна само веднъж, но след близо половин век за нея продължава да се говори.
Георги Марков е възприеман от колегите си като галеник на властта. Той е единственият писател, допуснат да работи в архива на МВР с документацията от преди 9 септември 1944 г., за да събере материал за пиесата “Комунисти”, посветена на 25-ата годишнина на социалистическата революция. През 1969 г. всичко се сгромолясва. Пиесата “Комунисти” не е допусната до сцена, а след като и комедията “Аз бях той” е спряна, Марков емигрира и започва работа в радио “Свободна Европа”, където пише своите знаменити “Задочни репортажи за България”. Убит е през 1978 г. по начин, който прави България известна в цял свят с „Българския чадър”.
Ето какво казва за случката със забранената пиеса авторът Георги Марков в своите „Задочни репортажи от България”:
„Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели – да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режима, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи, нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: “И вълкът сит, и агнето цяло.” А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: “Или вълкът, или агнето.”
Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.
– Абе – каза той, – ти каква чешка пиеса си написал?
Отговорих му, че пиесата е българска и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиват нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:
– Ще береш ядове с тая пиеса!
Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрани и ме попита:
– Паспортът и визата ти в ред ли са?
– Да – отвърнах.
– Тогава – каза той, – съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще имаш разправии за днешното представление и може и даже да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!“.
На 16 юни 1969 година Георги Марков заминава за Италия и повече не се връща в България.
Стефан Цанев си спомня: „Истината е, че на Георги му беше тясно тук. Не само политически, като замах на автор той имаше други амбиции – да пробие на Запад. Имайте предвид, че точно тогава него го превеждаха много. Ще отворя скоба за един смешен случай. През 1981 г. покрай тържествата за 1300 години България бях в писателска делегация, която посети СССР. Заведоха ни в грамаден автозавод и там гледаме – наслагали български книги. И представете си, тези книги бяха само от Георги Марков!
Хората не знаеха какво се е случило. Младен Исаев зачерви гребен: “Как може такова нещо!” Аз му викам: “Другарю Исаев, много ви моля, не раздухвайте случая. Разбирате ли, че жената, която е изложила книгите, отива на кино, спестете си гнева.” И той премълча. А беше страшно – в центъра на Москва цялата библиотека пълна с книги на емигранта и „врага“ на народа Георги Марков!“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
