Доньо Донев се ражда на 27 юни през 1929 година в Берковица. Завършва графика в Художествената академия, след което специализира в „Союзмултфилм“ в Москва.
Първият му анимационен филм като художник е „Грух и Грушка” от 1957-ма, а с втория „Дует”(1961) дебютира и като сценарист и режисьор. Лентата е отличена с награди от кинофестивалите във Варна и Виена. През 1998 година застава и от другата страна на камерата – участва като актьор във филма „Вагнер“.
Професорът във НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ по анимационна режисура, с многобройни изложби у нас и в чужбина, съчетава творческия си устрем с работа като художник във вестник „Вечерни новини“, като художник и режисьор в отдела за мултипликационни филми в СИФ и САФ „София“, където е и ръководител на творчески колектив. В „новото“ време става главен редактор на вестника, носещ името на емблематичните му герои – „Тримата глупаци” (1989-1997), а от 1997 – и на в. „Четиримата глупаци”.
Именно „глупаците“ от емблематичната анимационна поредица го превръщат в най-популярното лице на българското рисувано кино. Поредицата се появява през 1970-та, а през следващите години персонажите преминават множество превъплъщения: „Тримата глупаци – ловци”(1972), „Тримата глупаци и автомобилът”(1973), „Тримата глупаци и кравата”(1974), „Тримата глупаци – ловци”, „Тримата глупаци и дървото”(1977), „Тримата глупаци и глупачката”(1978), „Тримата глупаци – атлети”(1979), „Тримата глупаци – педагози”(1980), „Тримата глупаци – рибари”(1982), „Тримата глупаци в ресторанта”(1988), „Тримата глупаци нон стоп”(1990), „Тримата глупаци в бита и спорта”(1993).
Доньо Донев е художник, сценарист и режисьор на над сто анимационни филма, сред които: „Шега”, „Хепи енд”, „Умно село”, „Кауза пердута”, „Мишената”, „Върни се пак в Соренто”, „Пардон”, „Нарекохме ги Монтеки и Капулети”, „Серенада”, , „Хамлет”, „Екограма” и други.
През 2000 г. е удостоен с най-високото българско отличие – Орден „Стара планина“ първа степен. Умира на 28 ноември през 2007 година в София.
Ето някои от откровенията на режисьора преди да си отиде от този свят:
„…Веднага след 10 ноември се закриха всички клубове. Според мен това бе продиктувано от страха интелигенцията да не се събира, да не общува, да не обменя информация, да не мисли. Известно е, че творците с това са опасни, те никога няма да извадят нож като мутрите. Аз постоянно имам нужда да се събирам с колеги, за да ми олекне на душичката. Липсата на възможност за общуване сред творците е гибелна за изкуството. Дори вече започвам да вярвам в предсказанието на една италианка, която каза, че през 2006 г. вече няма да се говори за такава държава България. Ето, вижте какво става – някои хора забогатяват страшно, толерират престъпността, защото понякога участват в нея. Наникъде отива тази страна.“
„Моята голяма любов е анимацията и след като ме отрязаха от там… Не се оплаквам от това, че съм пенсиониран, защото добре знам каква е ситуацията в киното ни. Но много ме огорчи това, че филмите ми вървят навън и някои хора печелят зад гърба ми.“
„Голямото удовлетворение за мен е, като видя целия салон усмихнат на мой филм. Обаче най ми е приятно, когато отида в някое заведение, седна и току пристигне бутилка отнякъде. Отначало сервитьорът вика: „Казаха да не казвам от кого е.“ Но като настоявам, той казва, че е от човек, който е възхитен примерно от „Тримата глупаци“. Или пък на улицата, като ме срещне някой, особено пък дете, и каже: „Чичо Доньо, нарисувай ми един глупак!“ И аз спирам и рисувам. Никога не отказвам.“
„Има една карикатура, която много нашумя – с политиците, дето си бъркат в задниците, казва се „Ситно нашенско“. Идеята за нея ми я подхвърлиха като реплика в кръчма. Един човек ми каза: „Бате Донее, бате Донеее… Виждаш ли ги к’во правят ония горе. Всеки си е турил пръста у другия, ама не знае, че и на него са му го сложили…“
„У нас вече нямаме критерии за хубаво и лошо, за добро и зло, за морално и аморално в изкуството. Принизява се вкусът на хората. Появиха се разни „пиратки“, „тигри“, „каналета“ и т. н. Галериите са пълни с еднодневки, екраните – с екшъни и сапунени неща. По телевизията и радиото кудкудякат фалшиви гласове, наречени „вокални състави“. Широко сме отворили вратата на посредствеността и тя си тече като буйна река. Плодовете от нея ще се събират някоя есен…“
„Няма човек, който да не е правил глупости. Спомням си, когато прожектирахме първите филми в кино „Култура“, един човек ме спря и ми каза: „Страшно ми хареса!“ Питам го защо, а той: „Ами защото видях малко от себе си на екрана!“ Сериалът и глупаците се приеха добронамерено, защото те страдат повече от своето неумение и несръчност. Понякога ги бъркат с простаци и тъпаци, но на мен ми се иска те да са Елин-Пелинови герои“, казва той в интервю за в. „Новинар“. И допълва със съжаление: „Спомням си каква любов имаше българинът към книгата. Как всяко семейство притежаваше малка библиотека, в която имаше приемственост – бабите на децата, те на внуците… Сега телевизиите дават сдъвкана храна, готов типаж, готова ситуация, докато с книгата имаш възможност сам да си създадеш обстановка, характер – това е богатство за мен.“
Димитър Янков
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
