Джина Лолобриджида е родена на 4 юли 1927 година. Тя е една от емблемите на италианското кино през миналия век. И не само – в средата на 20 век тя е сред най-известните актриси и секссимволи в цяла Европа. През 1947 година малко не й достига, за да спечели конкурса Мис Италия, но затова пък през 1955 получава прозвището най-красивата жена на планетата. Филмите, които я правят световноизвестна са „Фанфан Лалето“ и „Парижката Света Богородица“.
Бъдещата кинозвезда се появява на белия свят в семейството на беден дърводелец от Субиако, малко градче на 80 км от Рим. Мизерията на предвоенните години и разрухата след тях оставя неизгладим отпечатък върху характера на Луиджина (нейното истинско име!), която от бедна и неизвестна девойка само за няколко години става световно известна. Неслучайно след време озаглавява автобиографичната си книга „Моето чудесно приключение“. Историята на киното помни, естествено, и много други бедни момичета, сравнявани с Пепеляшка, заради вълшебното им преобразяване в истински кралици на екрана. Но те обикновено дължат това на Негово величество случая или на нечия височайша мъжка протекция. При Лолобриджида има по малко и от тези неща, но възходът й е преди всичко съпътстван от безспорен талант.
Надарена с артистични заложби, Джина от малка мечтае да стане скулптор или оперна певица. Спестява си пари за Академията по изкуствата, рисувайки карикатури и портрети, които продава направо на улицата или на различни издания. По същото време трите й сестри припечелват като статистки в киното. Но Джина, която се възприема като човек на изкуството, гледа отвисоко на това. Едва склонява да се запише за конкурса „Мис Рим“, в който се класира втора, осигурявайки си участие и в надпреварата за „Мис Италия“, в която заема третото място.
Продуцентите я забелязват и започва да се появява в епизодични филмови роли. Попада и в полезрението на ексцентричния американски милиардер Хауърд Хюз, който е сред най-влиятелните холивудски магнати по онова време. Опитвайки се да я спечели за себе си, той й предлага 7-годишен контракт. Но неизвестната италианка устоява на изкушението и се прибира в Италия, шокирайки не само Холивуд, но и своите сънародници, които не могат да си обяснят постъпката й.
„В киното трябва да показваш сърцето, а не бюста си“, – отговаря тя на журналистическите въпроси.
И макар че много от филмите й все пак залагат на външните й данни, тя винаги се опитва да вдъхне на персонажите си нещо от своята дълбоко чувствена природа.
В края на 40-те малцина биха могли да предположат, че много скоро своенравната италианка ще се завърне триумфално в Холивуд, за да се снима с великия Хъмфри Богарт под режисурата на Джон Хюстън в „Да победиш дявола“, (1953).
Междувременно в своята родина Джина се запознава със словенския доктор Милко Скофич и през 1949 г. двамата сключват брак. През следващите две-три години успява да се снима в над десет филма, превръщайки се много бързо в любимка на италианската публика. Първата й запомняща се главна роля е във филма на Карло Лидзани „Внимание, бандити!“ (1951).
Но нейната звездна година е 1952-а, когато излизат „Красавиците на нощта“ и „Фанфан Лалето“, в които партнира на Жерар Филип. Удивително е, че младата актриса не позволява на тогавашния идол на европейското кино да я засенчи. Във „Фанфан Лалето“ тя проявява огромния си темперамент на характерна актриса, чието непокорство и остър език прилягат чудесно за роли на момичета от народа.
Именно чрез образите на обикновени италианки във филми като „Провинциалистката“ (1953) и „Римлянката“ (1954), Джина Лолобриджида разкрива най-пълно артичния си талант. Благодарение на тези два филма, а също и на „Хляб, любов и фантазия“ (1953) и „Хляб, любов и ревност“ (1954), в които отново е селска девойка от италианския Юг, тя се превръща в една от най-полулярните световни кинозвезди. За участието си в дилогията на Луиджи Коменчини получава наградата „Сребърна лента“, но най-изненадващо отказва да се снима в подготвяното ново продължение. „Тарзан, синът на Тарзан, бабата на Тарзан — това може да продължава до безкрайност“, заявява саркастично тя.
Но нейният основателен бунт не е съобразен с възможностите на киното от средата на миналия век, което не може да й предложи кой знае колко възможности за пълноценна изява.
Филми като „Парижката света Богородица“ и „Красива, но опасна“ само укрепват амплоато й на фатална красавица. Не само в родната Италия, но и в чужбина (основно във Франция и САЩ) Джина е принудена да се снима предимно в комерсиални, псевдоисторически продукции, експлоатиращи звездния й имидж, като „Соломон и Савската царица“ (1959), „Имперската Венера“ (1962) и др.
Единственото изключение е филмът на Ренато Кастелани „Бурно море“ (1963), разказващ за трудния живот на моряците, в който Лолобриджида изпълнява отрицателна роля на безскрупулна съдържателка на малък малък моряшки хотел.
Звездното господство на италианката продължава по-малко от две десетилетия. Още към края на 60-те години тя практически спира да се снима, отвратена от стандартните сценарии, които й предлагат. „Бих предпочела филмите на неизвестни режисьори, които се стремят да казват от екрана истината“, заявява тя.
В средата на 70-те години Джина Лолобриджида се отдава на новата си страст фотографията, успявайки да направи фотосесии със знаменитости като Пол Нюман, Салвадор Дали, Ела Фицджералд и др. Истинска фурор предизвиква ексклузивният й репортаж с Фидел Кастро от документалния филм за Куба, режисиран от самата нея през 1975 г. Параллелно реализира и своята отдавнашна мечта – да вае скулптури. Изявява се още като консултант в голяма козметична компания и дори опитва да влезе в политиката, кандидатирайки се за депутат в Европейския парламент.
Междувременно се развежда със съпруга си, който загива няколко години по-късно в автомобилна катастрофа.
От началото на 70-те години Лолобриджида повече никога не се разделя със свободата си. Наплашена от съдбата на Мерилин Монро, тя не позволява на нито един мъж да завладее напълно сърцето й. Но има и нещо друго, което научаваме от нея самата: „Сред многото знаменити мъже, които са ме обичали, нито един не пожела да се ожени за мен. Защото мъжете ценят най-много в жените не красотата, а покорността и смирението – нещо, което аз не бих им предложила“, заявява Лолобриджида.
„Хората се състаряват, когато не знаят на какво да се посветят“, казваше актрисата. Вече не е е сред нас, но я помним заради всичко, на което тя посвети живота си.
„Правя това, което ми харесва. Просто нямам време за всичко.“
„Любовта е най-добрата козметика.“
„В киното трябва да се показва сърцето, а не бюстът.“
„Жената на 20 е като лед, на 30 се затопля, а на 40 е много гореща.“
„Страхувам се от журналистите. Според мен, те дават интервюто за печат още преди да са се срещнали с мен. Сами си задават въпросите и сами си отговарят.“
„Какво от това, че сега съм блондинка? Все още имам предишния си темперамент на брюнетка.“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
