Иванка Дерменджийска е безспорна вдъхновителка за изумителния български поет
Истинска вдъхновителка на поезията на Дебелянов е неговата муза и голяма любов Иванка Дерменджийска. Тя е родена на 16 май 1890 г. в Ихтиман, а двамата се запознават още докато е ученичка. Любовта им, изпълнена с красиви епизоди и моменти на разстояние и надежди, продължава 13 години.
През октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата и е мобилизиран в 22 – ри пехотен тракийски полк в Самоков, а след две години е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. поетът отива като доброволец на Македонския фронт, където остава около осем месеца. На 2 октомври 1916 г., на 29 години, загива в боя блзико до Демир Хисар.
Ето едно от любовните писма, които поетът пише до своята любима.
„До Иванка Дерменджийска
15 декември 1908 г., София
Тази е, ако не се лъжа, пета година, откак аз усетих първия трепет на любовта към теб. Добри и лоши дни са минали от тогаз, много неща са преживени и забравени, но едно аз ясно помня и ясно зная – то е, че през тези пет години нито един ден не е минал, без да помисля за тебе. Аз те любех пламенно и искрено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран…
Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможност да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по горе от моето. Аз мислех, че ти любиш друг, и не исках да заставам между двама ви… Може жестоко да съм се лъгал, като съм мислил така, но… това, което е минало, не може да се върне.
През това време аз не можех да се радвам истински, защото скърбях, че тази която тъй безумно любя, никога няма да узнае моята любов. И аз избягвах да се срещам с жени, защото ме беше страх да не се увлека по друга и да забравя теб, която изпълваше моя живот. Едни ме мислеха за студен и неспособен да любя, други – за отчаян песимист. Аз не бях нито едното, нито другото. Аз бях способен да любя и любех тъй свято и тъй искрено, както малцина са любили.
…Безкрайна радост съм чувствал, когато съм те виждал или когато са ми казвали нещо за теб…
…Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа – тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.
Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.
Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.
Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.
Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов…
Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!“
ARTday.bg
