На днешния ден, 30 април, през 1883 година, Едуар Мане напуска светът на живите, за да се пренеса в незабравата.
Като приятел на Бодлер е в първите редици на артистичния авангард, макар той самият да остава консервативен и горящ от желание да се харесва. На способността му да сътворява нещо ново от най-конвенционалните сюжети се дължи нестихващата му слава, но и двойнственото отношение на критиците, обявявайки го едновременно за гений и за творец на въображението. Неговият принос се базира на оригиналните решения в изобразяване на парижкия живот по онова време.
Емил Зола го определя като „…живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за успеха, който само Париж може да предложи – ласкателството на дамите, топлите обятия на техните салони, насладата от обожанието на почитателите.“
Роден в Париж на 23 януари 1832 г., той е най-големият син на Огюст Мане, висш служител в Министерството на правосъдието, и Йожени Фурние, дъщеря на дипломат.
Мане можел да стане преуспяващ адвокат, както неговият баща горещо желаел, но благодарение на неговата артистична майка и на вуйчо му Едмонд Фурние, голям познавач в областта на изкуството, правото било отхвърлено като идея. Петнадесет годишният Мане и приятелят му Антонен Пруст получават специална подготовка по рисуване в престижния колеж “Ролен”. На 16 години Мане се опълчва срещу баща си, който искал да го запише в Юридическия факултет. В крайна сметка стигат до известен компромис и той се насочва към армията. След като на два пъти се проваля на изпитите във Военноморското училище, баща му склонил да задоволи артистичните му заложби.
Мане избира да учи в едно от най-прочутите ателиета на Тома Кутюр („Римляните през периода на упадък“), където остава от 1850 до 1856 г. Въпреки някои фриволности, които той проявява, е много задължен на Кутюр – противник на академичния стил и ограниченията. Тук Мане усвоява съвършеното владеене на техниката и дълбокото разбиране на старите майстори, за да остави своя еволюционен отпечатък.
През януари 1852 г. Сузане Леенхоф, учителка по пиано, му ражда син, наречен Леон. Първоначално Сузане, подобно на много други любовници и куртизанки, е настанена в отделен апартамент, очаквайки мига, в който ще може да се появи в светските кръгове.
След като напуска ателието на Кутюр, Мане предприема обиколка из Холандия, Германия, Австралия и Венеция, посещавайки музеи и учейки се от стари майстори. През 1959 г. той за първи път се представя в Салона с „Пиещият абсент“. Картината е отхвърлена безцеремонно, оценена като безнравствана и вулгарна. Само Делакроа застава зад него. Следващата година Мане се запознава с поета и критика Шарл Бодлер („Цветя на злото“). След „Пиещият абсент“ и сблъсъка с уникалния декадент Бодлер, в творбите си той избягва образи, олицетворяващи разпада в най-грозия му вид. Вълнува се от проникновената критика на поета по отношение на изкуството в търсене на „художника на модерния живот“. Младежкият интерес на Мане към политиката не отслабва и през целия си живот той внимателно следи актуалните събития („Екзекуцията на император Максимилиан“).
Мане престъпва морала на деня, изобразявайки гола млада жена до двама спретнато облечени в рединготи мъже в сцена на открито с неутралното заглавие „Закуска на тревата“. Погледът на жената, в който липсва смущение, и откровеният реализъм не са просто остроумна пародия на класическото изкуство. Това, сякаш казва Мане, са боговете и богините на нашето време и те са не по-малко достойни за нашето внимание.
След „Закуска на тревата“ (1863 г.) художникът постоянно е на нож с авторитетите в изкуството и политиката. Обвиняват го в непочтителност спрямо осветените от времето благородни теми, осъждат неговия непосредствен, рязък маниер на рисуване и трактовка на цветовете. Изкуството му било в авангарда на модерното и разчупило границите на общоприетото.
През 1865 г. „Олимпия“ преобръща света на изкуството, а Мане става обект на възхищение на младите художници. Въоръжена стража пази картината от разярената тълпа, седем хиляди души влизат още първата сутрин в Салона на отхвърлените – истински шок за художествен Париж. След избухването на скандала, предизвикан от появата на картината, художникът е сразен от безцеремонната свирепост на критиците. Осъждат го, че използва peinture claire – смела и новаторска техника, за да реинтерпретира някои от най-великите творби на западното изкуство. Преоткривайки голото тяло в „Закуска на тревата“ и „Олимпия“, с категорично позоваване на старите майстори, сякаш Мане скъсва с привидно неприкосновените традиции. За импресионистите той е иконоборец, а по негово мнение просто продължава да работи в духа на традицията, за чието отхвърляне е несправедливо обвиняван.
Десетилетия дъх на скандал витае около „Олимпия“. Седем години след смъртта на Мане е откупена за френската нация чрез подписка, организирана от Моне (1890 г.). Седемнадесет години Лувърът отказва да изложи картината, докато през 1907 г. е пренесена там, отново с помощта на Моне и Климансо.
.png)
Илюстрация към „Гарванът“ на Едгар Алън По
Поетът-символист Маларме и Мане стават приятели през 1873 г. Художникът илюстрира превода „Гарванът“ (Едгар Алън По). Прави му и забележителен портрет, показващ нарастващото влияние на импресионистите върху художническия му почерк.
Към края на осемдесетте години на ХIХ век Мане започва да чувства признаците на ужасната болест атаксия, която от дълго време го убивала. Официалното признание, което толкова силно желаел, непрекъснато му се изплъзвало. През 1876 г. Салонът отхвърля „Нана“, тъй като тематиката била неподходяща, а през 1881 г. му нанася поредния удар, като го удостоява с втора награда за картината му „Портрет на Пертюизе“. Едва Антонен Пруст като министър на културата му осигурява Ордена на почетния легион. Мане работи със сетни сили върху последния си шедьовър „Бар във Фоли-Бержер“, въпреки болките, които му пречели да държи четката. Умира на 30 април.
Прочутата картина „Бар във Фоли-Бержер“ изобразява едно от знаменитите кафенета-кабарета на Париж в края на XIX век, любимо място на художниците. В центъра е бардамата Сюзон, потънала в мисли. Отляво е оживената пълна зала, отдясно – като че ли отражението на Сюзон, която разговаря с клиент. Но дали е така? Вглеждайки се в творбата, наблюдателят остава все по-заинтригуван – като мечтата на Сюзон. „Обичам този живот, обичам салоните, шума, светлините, празненствата…“, казва художникът.
И картините на Мане сред плячкосваните от нацистите
Мане също е бил сред предпочитаните художници, чийто картини са плячкосвани от нацистите
Мане, по думите на Пол Сезан, просто бълва боите, сякаш опиянен от божествената възможност и от нейното безграничие. Той се нахвърля върху своето време, но не за да го изобличи или да го документира, а за да го превърне в обект на една нова изобразителна форма. Запазвайки класическата гама на цветовете, Мане действа като самата природа – представя пред очите ни раждането на нещо вечно, което ще съществува независимо от мрака или светлината, дори и от нас самите. В деня на погребението на Мане, Дега възкликва: „Той бе по-голям, отколкото всички ние сме предполагали“.
Димитър Янков, ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
