Художникът се самоубива на 2 юни през 1930 година
Жул Паскин е роден на 31 март 1885 г. във Видин с името Юлий Пинкас. Живял е в България до седемгодишна възраст. След това става гражданин на света. Липсата на стабилни корени определят неговата личност и неговото творчество като люшкаща се в океана лодка, подхвърляна от вълните от крайност в крайност. Вечно неспокоен и вечно в движение, хаотичен и непокорен, стремящ се към независимост и хвърлящ се в хватката на алкохола и разгулния живот.
„Младо момиче“
Андре Варно, негов близък приятел, ни дава следното описание на художника:
„Паскин? Това беше един сърдечен до нежност и злобен до жестокост човек. Едновременно или по-скоро последователно той бе жертва на дявола и на ангелите. Доброто и злото, ту едното, ту другото го владееха. Когато го обземаше демонът, той се отдаваше на хиляди екстравагантности. Скоро след това низостите го отвращаваха и той търсеше някакво убежище, за да се успокои; но тъкмо това спокойствие бързо му досаждаше, толкова повече, че у него продължаваше да бушува самохвалството на порока. Той не бе в състояние да понесе, че могат да го смятат за подреден в живота, че се е обуржоазил. В спокойните му периоди, ако някой срещнал го другар го упрекнеше с ироничен тон за неговото благоразумие, той веднага правеше гримаса на недоволство. Една мрачна ярост да руши, да мърси, да покварява го обхващаше и отново дяволът можеше да го признае за свой.”
„Ездачки от далечния запад“
Ето това раздвоение, което забелязват всички негови близки съвременници, което ние виждаме в художественото му наследство, е най-характерното за един от най-ярките световни графици и живописци. В бащиния си дом той се връща само веднъж, за погребението на майка си, но в края на живота си крои планове с приятеля си Жорж Папазов да посетят България. Корените са скъсани безвъзвратно, но подсъзнателно е останало някое влакънце, което е било жадно за родна почва. Или просто за поредна авантюра. Заобиколен винаги от шумни и многочислени компании, Жул Паскин си остава един потенциален самотник, превърнал се в своего рода скитникът-евреин.
Димитър Аврамов цитира за Паскин думите на негов съвременник:
„Този темпераментен жизнелюбец не е щастлив. Той страда, съмнява се; той, който е беден в живота, предлагайки разкошни пиршества, остава скромен като художник, макар че притежава една от най-богатите палитри на епохата.”
Жул Паскин, Автопортрет
Жул Паскин сам слага край на живота си на днешния ден, 2 юни, през 1930 година. Скитникът просто се установява на едно място, единственото, от което не може повече да си тръгне. Никой не знае причината.
Еренбург обаче дава обяснение, което макар и общо, е достатъчно точно:
„Без изострена чувствителност не може да има художник, дори ако той членува в десет съюза или асоциации. За да вълнуват обикновените думи, за да оживее платното или камъкът, трябва дихание, страст, и художникът изгаря бързо – той живее за двама, защото освен творчеството има свой заплетен, объркан живот не по-малко, отколкото на всички други хора. Съществува юридическото понятие „вреден труд”; на работниците, заети с труд, който е вреден за здравето, дават специални дрехи, мляко, намаляват работния им ден. Изкуството също е „вреден труд”, но никой не се опитва да предпази поетите и художниците, често се забравя, че поради самия характер на професията им, дори някоя драскотина може да се окаже смъртоносна за тях.”
Една драскотина. И плодовете на „вредния труд”, които ни откриват други светове.
Самият Ърнест Хемингуей пише за Паскин през 1960 година в „Безкраен празник“: „Приличаше повече на герой от Бродуей от края на миналото столетие, отколкото на талантлив художник, какъвто всъщност беше, и след това, когато той се обеси, обичах да си го спомням така, както го видях онази вечер в Кафе Дьо Дом. Казват, че семената на това, което ще направим, са в нас, но винаги ми се струва, че при тези, които си правят шеги с живота, семената се покриват с по-добре наторена почва.“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
