Харесваме старите български филми. Гледаме ги отново и отново. Показваме ги на децата си, на внуците си. Защото киното ни през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век роди образци, които днес изучават студентите в Академията. Един от тези талантливи кинематографисти, запечатали смешно-тъжната социалистическа действителност е Едуард Захариев. Съдбата му отреди само 57 години живот. Но и повече от 10 прекрасни документални и игрални филма, с последния от които – „Закъсняло пълнолуние”, се занимаваше до сетния си миг.
Едуард Захариев е роден в Москва през 1938 г. Завършва кинорежисура в Академията за филмово и театрално изкуство в Будапеща през 1961-а. Още следващата година дебютира с първия си документален филм „Релси в небето” („Златна роза” във Варна). Игралният му дебют не закъснява – „Ако не иде влак” излиза през 1966 г. Негови са любими ленти като „Вилна зона” (Специална награда на журито в Карлови вари, 1976) и „Преброяване на дивите зайци”, „Скъпа моя, скъпи мой” и „Елегия”, „Мъжки времена” и „Почти любовна история”…
В началото на 90-те, когато някогашното българско кино „си отиде” и гилдията бе обхваната от безработица и безпаричие, Еди Захариев реши да не се предаде. И… направи нова версия на „Елегия”. Показаха филма на международния кинофестивал в Страсбург и го отличиха със специалния приз на журито.
Срещнахме се няколко дни по-късно, питах го радва ли се на наградата, а отговорът му ме изненада: „Не знам защо точно сега се сетих за това, но настройката ми е същата като на италианския актьор Джанкарло Джанини, който твърди, че удовлетворението от една награда е не по-голямо от това да си направиш спагети в четири през нощта. Стига да го правиш с пълно себеотдаване, тоест да изживееш пълноценно мига. Всичко е въпрос на вътрешно равновесие.”
После ми разказа за новата си идея. Пишеше сценарий за следващ филм, но не знаеше дали ще намери пари да го заснеме: „Слава Богу, усещам, че в този труден за киното ни момент съдбата като че ли ме окриля и подпомага или по-скоро ми дава чувството, че непременно трябва да се издържи, че непременно трябва да се стигне до реализацията на филм… От известно време работя над един сценарий и вече няколко пъти ми се струва, че съм стигнал до другия бряг, после усещам, че нещо ми се изплъзва, и пак започвам. Сега обаче мисля, че вече съм се преборил с драматичния материал… Трудно е да се каже за какво се разказва в него. Опитвам се да изряза своите вибрации към това, което сега е в мен и около мен. Но със сигурност знам, че искам материалът да намери контакт с Ицко Финци.” Беше 1993-а.
Три години по-късно филмът излезе на екран. „Закъсняло пълнолуние” бе намерил контакт не само с Ицко Финци, който изпълнява главната роля и в съпреживява болката на Еди Захариев от „нова, мутренска България”, но и с публиката. Режисьорът обаче не дочака радостта от тази среща. Отиде си на 26 юни 1996-а, три месеца преди премиерата…
Спомняме си за именития режисьор с думи на негови приятели:
Актьорът Ицхак Финци, пред в. „Дневник”:
„Еди беше толкова обаятелен човек… Ако сега знам какво значи талант за кино, не умение, не знания, а талант: да избираш гледната точка, да композираш, да предразполагаш актьорите (или натуршчиците) или да ги предизвикваш, така че да няма и грам преструвка, да не се примиряваш, докато не достигнеш точно до твоето понятие за истина, твоето разбиране за красиво… та казвам, ако знам какво е киноталант, то е защото познавах Еди.
Той постигаше някаква магичност на разказа… Влюбваше се в актьорите, съумяваше да ги разкърти, а те му се отдаваха. Дълбоко обикна Григор Вачков след „Мъжки времена”. Всичките му състояния стигаха до крайност – и радостта, и отчаянието. И безкомпромисността. Мисля, че ние нямаме друг такъв режисьор.”
Актьорът Джоко Росич, в предаването „Понеделник 8 ½” по БНТ:
„Еди казваше за себе си, че има „чворест характер”. И беше прав. Но всъщност това бе неистовата самовзискателност към самия себе си, а оттам и към хората, с които общуваше. На тях той искаше да докаже, че сега е дошло неговото време да снима, да работи…
В пет от филмите му – „Ако не иде влак” (1967), „Мъжки времена” (1977), „Елегия” (1982), „Резерват” (1990) и „Закъсняло пълнолуние” (1996), главният герой е изправен пред житейска ситуация, от която няма изход, и умира. През 1996-а Еди попадна в подобна ситуация, но за съжаление главният герой бе той. А врагът беше изключително коварен и не играеше по художествени и драматургични, а по медицински правила. Но как се бореше! Господи, само как се бореше! Изправен, горд! До последен дъх!”
Кинокритикът Геновева Димитрова, в. Култура”:
„Еди Захариев се занимава с несъвършенствата на нацията ни, разказвайки делнични истории (по сценарий на Георги Мишев, Александър Томов, свои в съавторство с Пламен Масларов…). Но те са толкова живи и мощни, че надскачат и делничността, и нацията. И не случайно филмите му, ако ги покажат, са разбираеми и днес в чужбина. А нас ни разсмиват и ожесточават с енергетика без патина.”
Ще го запомним с онзи негов син поглед, от който не убягваше нищо. С онази нахлупена плетена шапка и дебело яке, с които снимаше в студените вечери своето „Закъсняло пълнолиние”. С това, че обичаше хората и киното, а те обичаха него. Поклон!
На заглавната снимка – кадър от документалния филм „Едуард Захариев – живот 24 кадъра в секунда”, реж. Павел Павлов
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
